— Само мотивът не е достатъчен за обвинение в убийство. Или… щом така бързо ги схващаш тези работи… какво според теб се е случило през нощта, когато е загинала годеницата на Пиер?
Ришар вирна брадичка.
— Мен ме разследваха и ме оправдаха. За разлика от теб. Виж, не знам дали това, дето го приказват за теб, е вярно, нито ме интересува. Но се съмнявам, че на теб подобно разследване би ти харесало.
— Не. — Усмивката на Майлс беше като циментирана върху лицето му. — На теб обаче ти хареса, нали?
— Не — простичко отговори Ришар. — Не ми беше приятно разни дребни досадни копеленца от сигурността да си пъхат сополивите носове в личните ми дела, които изобщо не им влизат в работата… нито да се лигавя като някой идиот, докато ме разпитваха с фаст-пента… Простолюдието си умира от кеф, когато успее да притисне някой вор в ъгъла, сам го знаеш. А за някой от твоя ранг направо ще им потекат лигите. Но пък теб май нищо не те заплашва, нали си в Съвета, над всички нас. Само някой много смел и много глупав човек би повдигнал обвинение там — и какво ще спечели? Никой нищо няма да спечели.
— Да. — Подобно обвинение би било задушено в зародиш, по причини, за които Ришар дори не предполагаше — а Майлс и Екатерин щяха да се сблъскат с вулгарните клюки и слухове, които неминуемо биха последвали едно такова развитие. Никой нищо нямаше да спечели.
— Освен може би младият Алексей и вдовицата Ворсоасон. От друга страна… — Ришар изгледа Майлс многозначително. — Ти определено би спечелил, ако подобно обвинение не бъде повдигнато. Което ме навежда на мисълта за един възможен сценарий, при който всички печелят.
— Така ли?
— Стига, Воркосиган. И двамата с теб сме от стари ворски родове. Глупаво е да се дърлим, когато би трябвало да сме на една и съща страна. Интересите ни вървят ръка за ръка. Такава е традицията. Не се преструвай, че баща ти и дядо ти не са били експерти по политическите сделки.
— Дядо ми… се е учил на политическа наука от сетаганданците. А след тях е изкарал аспирантура при лудия император Юри. Баща ми се е учил от дядо ми. — „А аз бях обучен и от двамата. Това е единственото предупреждение, което ще получиш, Ришар.“ — Когато съм се родил, за дядо ми партийната политика на Ворбар Султана е била само приятен начин да си убива времето и да се забавлява на стари години.
— Точно това имах предвид. Смятам, че се разбираме доста добре.
— Нека все пак проверим. Правилно ли разбирам, че ми предлагаш да не повдигаш срещу мен обвинение в убийство, ако в Съвета гласувам за теб, а не за Доно?
— На мен и двете ми се струват добри неща.
— А ако някой друг повдигне подобно обвинение?
— Първо трябва да има интерес и второ — кураж. Една малко вероятна комбинация, не мислиш ли?
— Трудно е да се каже. „Цял Ворбар Султана“ ми звучи като твърде многобройна публика на тихата ми семейна вечеря. Ти например къде чу тази… измислица?
— На една тиха семейна вечеря — самодоволно го уведоми Ришар, очевидно доволен от смущението на Майлс.
И по какъв маршрут беше пътувала тази информация? Пробойна в Службите ли стоеше зад приказките на Ришар? Потенциалните последствия се простираха далеч отвъд един съдебен спор за графско наследство. В ИмпСи бая щяха да се изпотят, докато разберат кой, как и защо е отговорен за това.
„Цял Ворбар Султана.“ Мамка му!
Майлс погледна Ришар право в очите и се усмихна.
— Знаеш ли, Ришар, радвам се, че се отби. Преди да си поприказваме така задушевно, не бях твърдо решил как да гласувам по въпроса за окръг Ворутиър.
Ришар изглеждаше доволен от гладкия начин, по който се нареждаха нещата.
— Сигурен бях, че можем да се разберем.
Опитът да се подкупи или изнуди имперски ревизор се третираше като държавна измяна. Опитът да се подкупи или изнуди окръжен граф в боричкането за гласове, предхождащо всеки важен вот, се смяташе по-скоро за нормална бизнес практика — по традиция графовете очакваха от себеподобните си да се защитават в тази игра или да си спечелят славата на пълни глупаци. Ришар беше дошъл да говори с Майлс в качеството му на човек, притежаващ право на глас в Съвета, а не в качеството му на имперски ревизор. Да смени ролята си посред сделката, а с това и правилата на играта, му се струваше непочтено. „Освен това не бих искал да се лиша от удоволствието да го унищожа лично.“ Ако ИмпСи откриеше още нещо в добавка, това щеше да си е работа на ИмпСи. А в ИмпСи нямаха чувство за хумор. Имаше ли Ришар и най-малка представа какъв лост се опитва да задейства? Майлс си измисли усмивка и я лепна на лицето си.