В ИмпСи още отначало им беше трудно да преглътнат факта, че Екатерин — една свободна гражданка, върху която нямаха никакъв контрол — е в центъра на най-строго пазената тайна на годината, а може би и на столетието. Въпреки че именно тя им беше решила проблема, неблагодарниците му с неблагодарници.
— Не е небрежна. Даже е изключително внимателна.
— По твоя преценка.
— По моята професионална преценка.
Алегре кимна.
— Да, милорд. Бихме се радвали да докажем това. В крайна сметка едва ли бихте искали ИмпСи да се… обърка?
Майлс изсумтя, после се примири.
— Разбира се, че не.
— Ще се погрижа аналитикът ми да ти се обади веднага щом изключим мадам Ворсоасон от разследването — обеща Алегре.
Майлс стисна безсилно юмрук, после неохотно отпусна ръка. Екатерин не излизаше много — може пък да минеха няколко дни преди слухът да стигне до ушите й от бог знае какъв източник.
— Добре. Дръж ме в течение.
— Непременно.
Майлс прекъсна връзката.
Постепенно — и твърде неприятно за стомаха му — го споходи просветлението, че рефлексът му, който се задействаше автоматично при всяка опасност от разкритие на комарските тайни, го е подвел. И в резултат той беше реагирал неправилно на заплахата на Ришар Ворутиър. „Десет години навици от ИмпСи, пфу!“ Майлс преценяваше Ришар като нафукан бабаит, а не като психопат. Ако му се беше противопоставил веднага, Ришар може би щеше да се огъне, да отстъпи и да не рискува напразно един потенциален глас в своя полза.
Е, вече беше късно да тича подире му и да се опитва да преповтори разговора с друга интонация. Вотът на Майлс срещу Ришар щеше да демонстрира публично колко безсмислено е да изнудваш един Воркосиган.
И щеше да му създаде кръвен враг в Съвета… Щеше ли изобличеният в измама Ришар да изпълни заплахата си, или щеше да я забрави? „Ще му се наложи, по дяволите!“
От гледна точка на Екатерин, Майлс току-що се беше измъкнал от последната яма, която сам си беше изкопал. Искаше да е заедно с нея, но не, мили Боже, на подсъдимата скамейка по обвинение за смъртта на покойния й съпруг, колкото и предварително обречено да беше то. Тя едва сега започваше да се отърсва от кошмара на брака си. Едно официално обвинение и последствията му, без значение каква щеше да е присъдата, щяха да я повлекат обратно през травмите на последните десет години, и то по най-отвратителния възможен начин, да я хвърлят във водовъртеж от стрес, покруса, унижение и изтощение. Една борба за надмощие в Съвета на графовете не беше градина, в която любовта има шансове да разцъфти.
Разбира се, целият този мрачен сценарий можеше да даде на късо, ако Ришар загубеше битката за графската титла на Ворутиър.
„Но Доно няма никакъв шанс.“
Майлс изскърца със зъби. „Вече има.“
Миг по-късно той зададе друг код и зачака нетърпеливо.
— Здравей, Доно — измърка Майлс, щом едно лице се оформи над видплочата. Мрачното, пък макар и поплесенясало великолепие на един от салоните в Дом Ворутиър се появи смътно на заден план. Но лицето, фокусирало се в последните секунди, не беше на Доно, а на Оливия Куделка, която му се ухили лъчезарно. На бузата й имаше петно от мръсотия, а под единия си лакът стискаше три навити пергамента. — О… Оливия. Извинявай. Лорд Доно там ли е?
— Тук е. Има среща с адвокатката си. Ей сега ще го повикам. — И изчезна от обхвата на приемателя, чу се само гласът й в далечината: — Хей, Доно! Познай кой те търси!
След малко се появи и брадатото лице на Доно, който вдигна въпросително вежда към събеседника си.
— Добър ден, лорд Воркосиган. Какво мога да направя за вас?
— Здравей, лорд Доно. Просто ми хрумна, че по една или друга причина, не успяхме да довършим разговора си онази вечер. Исках да те уверя, в случай че си таял някави съмнения, че претенциите ти към графската титла на Ворутиър се ползват с пълната ми подкрепа и че можеш да разчиташ на гласа на моя окръг.
— Благодаря ви, лорд Воркосиган. Много се радвам да чуя това. — Доно се поколеба за миг. — Макар… да съм и малко изненадан. Останах с впечатлението, че предпочитате да останете встрани от цялото това боричкане.
— Предпочитах, да. Но току-що ме посети братовчед ти Ришар. И успя да ме смъкне до собственото си ниво за удивително кратко време.
Доно сви устни, после се опита да не се усмихва прекалено широко.
— Понякога Ришар наистина действа по този начин на хората.
— Бих искал да си определим една среща с теб и с Рене Ворбретен. Тук, вкъщи, или където вие пожелаете. Мисля, че едно малко стиковане на стратегиите може да се окаже изключително благотворно и за двама ви.