— Ще се радвам да чуя съветите ви, лорд Воркосиган. Кога?
След неколкоминутно сравняване на ангажиментите и разместване на някои от тях, последвано от конферентен разговор с Рене в Дом Ворбретен, срещата беше уговорена за по-следващия ден. Майлс би се радвал и на същата вечер, или веднага дори, но трябваше да признае, че така ще разполага с време да обмисли проблема в подробности и на спокойствие. Каза по едно сърдечно довиждане на своите, както се надяваше, бъдещи колеги и прекъсна връзката.
Посегна да въведе следващия код, но ръката му спря на половината път, а после бавно се дръпна назад. Беше изпитвал затруднения с формулировката на новото начало и преди тази мина да избухне в лицето му. В момента не можеше да каже нищо на Екатерин. Ако й се обадеше, за да си говорят за други неща, обикновени, приятни, дребни нещица, като в същото време знае и си мълчи за проблема, би означавало да я излъже отново.
Но какво, по дяволите, щеше да й каже след като Алегре му даде зелена улица?
Стана и се заразхожда из стаите.
Годината на траур, за която Екатерин беше помолила, можеше да послужи не само за изцелението на собствената й душа. След една година споменът за мистериозната смърт на Тиен щеше да е поизбледнял в паметта на обществото, а вдовицата му можеше спокойно да се върне към светския живот, без с това да предизвика нечии злостни коментарии, и да бъде спокойно ухажвана от мъж, когото познава от достатъчно дълго. Но не. Изгарян от нетърпение, поболял се от ужас да не я загуби преди дори да е имал шанса да я спечели, той насили обстоятелствата и продължи да ги насилва, докато не полетя в пропастта.
Да, и ако не се беше разприказвал за намеренията си из целия град, Илян никога нямаше да се обърка и да изрече онази своя злополучна реплика, а обреченият на грешни интерпретации инцидент по време на вечерята никога нямаше да се случи. „Искам да имам машина на времето, така че да се върна назад и да се застрелям.“
Трябваше да признае, че целият този сценарий е чудесна почва за политическа дезинформация. Докато работеше в Секретни операции, беше ликувал бурно и при много по-дребни грешки, допускани от враговете му. Ако ролите бяха разменени и беше ловец вместо жертва, би гледал на случилото се като на дар божи.
„Ти сам се вкара в капана, идиот такъв.“
Ако само си беше държал устата затворена, можеше да се измъкне чист и от онази полулъжа за градината. Екатерин още щеше да работи за него и… спря и се замисли върху последното сред водовъртеж от противоречиви чувства. „Пресечена топка.“ Щеше ли един определен нещастен период от юношеството му да бъде по-малко нещастен, ако не беше разбрал за онази доброжелателна измама? „Кое предпочиташ — да се чувстваш като глупак или да бъдеш глупак?“ Знаеше какъв отговор би дал за себе си. Трябваше ли да очаква нещо по-малко достойно от Екатерин?
„Точно това направи. Глупак.“
Във всеки случай обвинението, изглежда, касаеше само него. Ако Ришар казваше истината, разплискалата се кал беше пощадила Екатерин. „И ако ти не я замесиш отново, така и ще си остане.“
Седна на стола си. Колко дълго трябваше да стои далеч от нея, преди пикантната клюка да се забрави? Година? Години? Завинаги?
По дяволите, единственото му престъпление беше, че се бе влюбил в една смела и красива жена. Толкова лошо ли беше това? Искал бе да й даде целия свят, или поне такава част от него, каквато му беше по силите. Как стана така, че добрите му намерения се превърнаха в това… в тази каша?
Чу Пим да крачи във вестибюла долу, после да говори с някого. По стълбите затракаха ботуши и Майлс реши да каже на Пим, че не си е вкъщи. Вместо Пим обаче през вратата нехайно подаде глава Иван. Майлс изпъшка.
— Здрасти, братчед — бодро рече Иван. — Боже, още изглеждаш съсипан!
— Не си в крак със събитията, Иване. Съсипаха ме повторно.
— О? — Иван го погледна въпросително, но Майлс махна с ръка. Иван сви рамене. — Е, какво има? Вино, бира? Сандвичетата на Мама Кости?
Майлс посочи наскоро презаредения бюфет до стената.
— Сипи си каквото искаш.
Иван си сипа чаша вино и попита:
— Ти какво ще пиеш?
„Хайде да не започваме отново с това.“
— Нищо. Благодаря.
— Е, както искаш. — Иван отиде до прозореца. — Не видя ли съобщенията, които ти оставих?
— Видях ги. Извинявай. Денят беше ужасен. — Майлс се намръщи. — Боя се, че в момента не съм добра компания. Току-що ме спипаха по бели гащи, познай кой. Ришар Ворутиър, представи си. Все още не мога да се опомня.
— Хм. — Иван хвърли поглед към вратата и отпи жадно от виното. После се изкашля. — Ако имаш предвид слуха за убийство, е, ако беше отговорил на проклетите съобщения, нямаше да те спипат по бели гащи. Опитвах се да те предупредя.