Майлс се втренчи ужасено в братовчед си.
— Господи, и ти ли? Всички ли в проклетия Ворбар Султана знаят за тази трижди проклета простотия?
Иван сви рамене.
— За всички не знам. Майка още не го е споменала, но може да е решила, че е твърде наивно, за да му обръща внимание. Каза ми го Биърли Ворутиър, за да ти го кажа на тебе. Рано сутринта, забележи. Той обожава клюки от този род. Бил е твърде развълнуван, за да го запази само за себе си, предполагам, освен ако не налива масло в огъня за собствено забавление. Или пък играе някаква своя хитра игра. Убий ме, ако знам на чия страна е.
Майлс заразтрива челото си.
— Господи!
— Както и да е, държа да отбележа, че слухът не съм го пуснал аз. Схващаш ли?
— Да. — Майлс въздъхна. — Май да. Направи ми една услуга — чуеш ли го от някого, отричай до дупка. Става ли?
— Като че ли някой ще ми повярва. Всички знаят, че открай време си ми стъпил на врата. А не е и като да съм бил пряк свидетел. Не знам повече от другите. — След кратък размисъл добави: — Всъщност знам дори по-малко.
Майлс обмисли алтернативите. Смърт? Смъртта би била много по-милостива, а и би го спасила от това пулсиращо главоболие. Но винаги съществуваше рискът някой заблуден доброволец да го съживи отново, в по-лоша форма отвсякога. Освен това трябваше да живее поне докато не даде гласа си срещу Ришар. Огледа замислено братовчед си.
— Иване…
— Не съм виновен — моментално почна Иван, — не е моя работа, не можеш да ме принудиш, а ако искаш да съм на твое разположение, ще трябва да се пребориш с майка ми. Ако ти стиска. — И кимна решително, доволен от това си изклинчване.
Майлс се облегна назад и дълго го оглежда.
— Прав си — каза той накрая. — Твърде често съм злоупотребявал с лоялността ти. Извинявай. Забрави какво казах.
Иван, с пълна с вино уста, го зяпна потресен. Все пак успя да преглътне.
— Какво имаш предвид да забравя какво си казал?
— Имам предвид да забравиш. Няма причина да те въвличам в тази грозна история, точно обратното. — Майлс се съмняваше, че този път Иван би спечелил кой знае какво от родството си с него, дори и някоя малка победа на честта, от онези, които искряха за кратко преди да бъдат погребани во веки веков в архивите на ИмпСи. Пък и в момента не се сещаше с какво Иван би могъл да му помогне.
— Нямало нужда? Да забравя? Какво си намислил?
— Боя се, че нищо. Този път няма как да ми помогнеш. Все пак благодаря за предложението.
— Нищо не съм ти предлагал — отбеляза Иван и присви очи. — Намислил си нещо.
— Нещо, не. Нищо — да. — Размишленията не го бяха довели до нищо друго освен до твърдото убеждение, че идните няколко седмици щяха да бъдат неприятни и то по начин, с какъвто не се беше сблъсквал досега. — Благодаря ти, Иване. Извини ме, но няма да те изпращам.
— Е… — Иван вдигна чашата си, пресуши я и я остави на масичката. — Хубаво. Обади се ако… имаш нужда от нещо.
После излезе от стаята, като му хвърли един сърдит поглед. Майлс го чу как си мърмори възмутено, докато слиза по стълбите:
— Нямало нужда. Да съм забравел. За кой, по дяволите, се мисли?
Майлс се усмихна криво и се сгърби в стола си. Чакаше го много работа. Но беше прекалено уморен, за да помръдне дори.
„Екатерин…“
Името й сякаш се изплъзна през пръстите му като дим, отнесен от вятъра.
ГЛАВА 13
Екатерин седеше на сгряната от предобедното слънце маса в задната градина на вуйна си и се опитваше да подреди според местонахождението и заплащането обявите за временна работа, които беше свалила от комтаблото. Нищо не беше свързано с ботаниката. Писалката й се плъзна към полето на листа и нахвърли поредната й идея за симпатична маслена буболечка, после тя се зае да скицира плана на задната градина, внасяйки някои промени, като повдигнати лехи например, така че да се улесни поддържането им. Ранните симптоми на сърдечна недостатъчност, които забавяха движенията на вуйна й, предстоеше да бъдат отстранени тази есен, когато щеше да бъде готов трансплантантът й. От друга страна, след операцията професорката най-вероятно щеше да се върне към нормалната си преподавателска натовареност. Една градина с местни бараярски видове в кашпи… не. Екатерин решително насочи вниманието си към списъка с обявите.
Вуйна й цял ден влизаше и излизаше от къщата в градината, така че Екатерин не вдигна глава, докато професорката не каза с определено неразгадаем тон:
— Екатерин, имаш посетител.
Екатерин вдигна поглед и едва се удържа да не подскочи. Зад вуйна й стоеше Саймън Илян. Добре де, все пак беше седяла до него цяла вечер, макар че тогава бяха в замъка Воркосиган, а там всичко изглеждаше възможно. Страховитите легенди не би трябвало да се въздигат от небитието и да се появяват небрежно в нечия градина посред бял ден, сякаш някой случаен минувач — Майлс най-вероятно — е хвърлил драконов зъб, това митологично семе на раздора, в тревата.