Екатерин не смяташе, че бившият шеф на ИмпСи се изразява образно. Той я погледна и махна леко с разтворени ръце, сякаш се извиняваше, че някога е държал светове в тях.
— Смятате ли го за велик човек? — сериозно го попита Екатерин. „И трябва ли самият ти да си велик, за да разпознаеш величието у другите?“ — Като баща му и дядо му?
— Мисля, че е велик човек… по един напълно различен начин от баща си и дядо си. Макар често да съм се страхувал, че ще разбие сърцето си в опити да бъде като тях.
Думите на Илян й напомниха за оценката, която вуйчо й беше дал на Майлс малко след като тя се бе запознала с него на Комар. Щом един гений смяташе Майлс за гений и един велик човек го смяташе за велик човек… може би трябваше да потърси мнението на някой наистина добър съпруг.
Нечии гласове долетяха откъм къщата през отворените прозорци, твърде приглушени, за да се различат думите. Единият беше нисък и бумтящ мъжки глас. Другият беше на Ники. Не звучеше като комтаблото или видеото. Вуйчо Вортис ли се беше върнал? Не беше ли казал, че ще се върне чак за вечеря?
— Трябва да отбележа — продължи Илян, като размаха замислено пръст във въздуха — че винаги е имал невероятен нюх за хората, които наема. Всъщност така и не разбрах дали умее да ги подбира добре, или сам да ги създава впоследствие. Кажеше ли, че някой е точният човек за дадена работа, неизменно се оказваше прав. По един или друг начин. Ако смята, че от вас ще излезе добра лейди Воркосиган, значи несъмнено е прав. Макар че — в тона му се прокрадва известна строгост, — ако все пак свържете съдбата си с неговата, мога лично да ви гарантирам, че повече никога няма да имате контрол върху бъдещето. Не че човек по принцип е в състояние да го контролира.
Екатерин кимна в неохотно съгласие.
— Когато бях на двайсет, избрах живота си. И не познах.
Илян се засмя горчиво.
— О, на двайсет! Боже! Да. Когато на двайсет години положих клетвата си пред император Ецар, бях планирал военната си кариера до последната подробност. Служба в корабен екипаж, на трийсет — капитан на кораб, на петдесет — адмирал, а на шейсет щях да се пенсионирам, два пъти по-добър, отколкото съм бил на двайсет. Допуснал бях и възможността да ме убият, разбира се. Всичко беше предвидено. Животът ми пое по различно отклонение още на следващия ден, когато, вместо на кораб, ме назначиха в ИмпСи. После отново промени посоката си, когато внезапно ме повишиха в шеф на Имперската сигурност в разгара на война, която изобщо не бях предвиждал, и в подчинение на едно момче император, което десет години преди това дори не беше родено. Животът ми се оказа една дълга поредица от изненади. Преди година дори не бих могъл да си представя положението, в което се намирам днес. Или да мечтая дори за щастие. Разбира се, лейди Алис… — Лицето му се смекчи при споменаването на името й и той замълча за миг с тайнствена усмивка на устните. — Напоследък стигнах до заключението, че принципната разлика между рая и ада са хората, които ти правят компания там.
Можеше ли да се съди за един човек по приятелите му? Можеше ли да съди за Майлс по този признак? Иван беше чаровен и смешен, лейди Алис — изтънчена и страховита, Илян, въпреки зловещото си минало, беше мил по свой си начин. Клонираният брат на Майлс, Марк, въпреки горчивата си язвителност, изглежда, наистина му беше брат. Карийн Куделка беше страхотна отвсякъде. Семейство Ворбретен, другите от клана Куделка, Дъв Галени, Ципис, Мама Кости, Пим, дори Енрике… Майлс, изглежда, събираше около себе си приятели с чар, характер и невероятни способности също толкова небрежно и несъзнателно, както кометите водят след себе си своите опашки от светлина.
Тя си даде сметка колко малко приятели беше имал някога Тиен. Той презираше колегите си и говореше с пренебрежение за познатите си. Беше си казвала, че съпругът й не умее да се сприятелява или че просто е твърде зает. След края на ученическите си години Тиен не беше завързал нито едно истинско приятелство. Лека-полека и тя беше започнала да споделя изолацията му — „сами заедно“ беше най-точното определение за техния брак.
— Мисля, че сте напълно прав, сър.
Откъм къщата гласът на Ники се извиси и изтъня внезапно:
— Не! Не! — Закачаше се за нещо с вуйчо й ли? Екатерин вдигна глава и се заслуша, смръщила неспокойно чело.
— Извинете ме за секунда — каза тя и хвърли кратка усмивка към Илян. — Трябва да ида да видя какво става. Веднага се връщам…
Илян кимна и учтиво се престори, че вниманието му е изцяло привлечено от градината.
Екатерин влезе в кухнята и спря като закована. Гласът, който беше чула, не беше на вуйчо й, а на Алексей Вормонкриеф.