Ники седеше присвит в голямото кресло на вуйчо Вортис в ъгъла. Вормонкриеф се бе навел над него, с напрегнато лице и стиснати юмруци.
— Да се върнем на онези превръзки, които си видял на китките на лорд Воркосиган в деня след смъртта на баща ти — тъкмо казваше Вормонкриеф. — Какво представляваха? Колко големи бяха?
— Не знам. — Ники сви притеснено рамене. — Бяха си просто превръзки.
— А раните под тях какви бяха?
— Не знам.
— Добре де, порезни ли бяха? Изгаряния и мехури, като от плазмена пушка? Помниш ли да си ги виждал след това?
Ники отново сви рамене.
— Не знам. Целите му китки бяха като ожулени. Още има белези от тях. — Гласчето му звучеше стегнато, сякаш всеки момент щеше да заплаче.
Лицето на Вормонкриеф се оживи.
— Не го бях забелязал. Той май много внимава да носи дълги ръкави, нали? Нищо че е лято. А имаше ли и други рани, по лицето например? Синини, драскотини, подуто око, да кажем?
— Не знам…
— Сигурен ли си?
— Лейтенант Вормонкриеф! — остро го прекъсна Екатерин. Вормонкриеф подскочи и се обърна. Ники вдигна поглед и лицето му се отпусна облекчено. — Какво правите?
— А, Екатерин! Мадам Ворсоасон. Дойдох да ви видя.
Той махна към обточения с библиотечни рафтове салон.
— Тогава защо не дойдохте в градината, където бях?
— Възползвах се от възможността да поговоря с Ники и съм много доволен, че го направих.
— Мамо! — задавено рече Ники от своето кресло-барикада. — Той казва, че лорд Воркосиган е убил татко!
— Какво?! — Екатерин се втренчи във Вормонкриеф, зашеметена дотам, че за миг забрави да диша.
Вормонкриеф разпери безпомощно ръце и я погледна сериозно.
— Тайната е разкрита. Истината се знае.
— Каква истина? Кой я знае?
— Целият град приказва за това, не че някой би се осмелил — или пък би се загрижил особено — да направи нещо по въпроса. Страхливи клюкари, такива са повечето. Но картинката става все по-ясна. Двама мъже излизат в комарската пустош. Единият се връща, очевидно с доста странни наранявания. „Злополука с дихателна маска“, как ли не. Но аз веднага разбрах, че вие не сте имали причина да го заподозрете в нечестна игра, докато Воркосиган не е свалил гарда си и не ви е предложил брак по време на онази вечеря. Нищо чудно, че сте избягали с писъци.
Екатерин отвори уста. Спомени за кошмара се заблъскаха в главата й. „Онова, в което го обвиняваш, е физически невъзможно, Алексей. Аз знам. Нали аз ги открих в онази пустош, както живия, така и мъртвия.“ После я засипа порой от други съображения, тези, свързани със сигурността. Само няколко брънки по веригата от събития деляха смъртта на Тиен от хората и нещата, за които никой не смееше да говори.
— Въобще не беше така. — Думите й прозвучаха по-неубедително, отколкото беше възнамерявала.
— Мога да се обзаложа, че Воркосиган така и не е бил разпитан с фаст-пента. Прав ли съм?
— Той е бивш служител на ИмпСи. Съмнявам се, че може да бъде подложен на такъв разпит.
— Колко удобно! — Вормонкриеф изкриви лице в иронична гримаса.
— Мен ме разпитаха с фаст-пента.
— Отхвърлили са варианта за съучастие, да! Знаех си!
— Какво… съучастие? — Думите заседнаха в гърлото й. Смущаващите подробности от безмилостния разпит с наркотика на истината, на който я бяха подложили след смъртта на Тиен, се заблъскаха безредно в главата й. Вормонкриеф беше закъснял с това свое сензационно обвинение. От ИмпСи се бяха сетили за този сценарий още преди тялото на Тиен да е изстинало. — Да, зададоха ми всички въпроси, които един съвестен следовател би задал на близък роднина в случай на смърт при неизяснени обстоятелства. — „И повече.“ — И какво от това?
— При неизяснени обстоятелства, да, още тогава сте подозирали нещо, знаех си! — И махна с ръка, пресичайки опита й да замени това зле подбрано „при неизяснени обстоятелства“ с „при злополука“, — Повярвайте ми, аз напълно разбирам ужасната ви дилема. Вие не смеете да обвините всемогъщия Воркосиган, лорда мутант. — Вормонкриеф се намръщи. — Бог знае какви неприятности би могъл да ви навлече. Но, Екатерин, аз също имам влиятелни роднини! Дойдох да ви предложа… и на Ники… своята защита. Вземете ръката ми… доверете ми се… — той разпери ръце и тръгна към нея — и с общи усилия, кълна се, ще можем да изправим онова дребно чудовище пред съда!
Останала без думи, Екатерин се огледа трескаво за някакво оръжие. Единственото що-годе подходящо, на което се спря погледът й, беше машата край камината, но дали да го цапне с нея по главата, или да му я навре в тъпия задник?… Ники вече плачеше на глас, с тънички, накъсани хлипове, а Вормонкриеф стоеше между тях. Тя понечи да се шмугне покрай него — твърде неразумно, както се оказа, защото Вормонкриеф се възползва от възможността да я грабне любовно в прегръдките си.