— Е — каза Ники, — това е хитро. Искам да кажа, че така и стана, нали?
Екатерин се сдържа да не му се сопне. За него работата й не означаваше нищо… а кое означаваше? Щом можеш да казваш всичко на всекиго…
— Ще ти хареса ли, ако някой ти обещае да ти помогне да станеш скоков пилот и ти залегнеш над учебниците с цялото си сърце, а после се окаже, че този човек просто те е подвел, за да направиш нещо друго?
— Ами…
— Ядосах се, защото се беше опитал да се възползва от мен и от положението ми по начин, който намирах за обиден. — След кратка, замислена пауза, тя безпомощно добави: — Това, изглежда, е в стила му. — Беше ли това стил, с който би могла да свикне и с който да живее? Или беше стил, който да го научи да не използва спрямо нея, пък било то и по трудния начин? Тя да свикне, или той да се научи? „А може би по малко и от двете?“
— Значи… ти харесваш ли го? Или не?
„Харесване“ определено не беше вярната дума за този миш-маш от радост, гняв и копнеж, за това дълбоко уважение, примесено с равно количество раздразнение, всички плаващи в тъмно езеро от стара болка. Миналото и бъдещето, вкопчили се ожесточено в главата й.
— Не знам. Понякога го харесвам, и то много.
Друга дълга пауза.
— Влюбена ли си в него?
Представата си за любовта между възрастните Ники черпеше главно от холовидеото. Някаква част от съзнанието й веднага преведе въпроса като кодиран вариант на друг въпрос, а именно: „Накъде се каниш да скочиш и какво ще стане с мен?“ И все пак… вярно, че Ники не можеше да сподели и дори да си представи сложността на романтичните й надежди и страхове, но със сигурност знаеше, че такива истории следва да завършат с щастлив край.
— Не знам. Понякога. Поне така ми се струва.
Той я удостои с онзи свой поглед, който казваше: „Всички възрастни са луди“. В крайна сметка Екатерин можеше само да се съгласи с него.
ГЛАВА 14
Майлс беше поръчал и получил от архива на двореца Ворхартунг копия на маса документи, сред които всички дела за наследство, гледани от Съвета през последните двеста години. Заедно с документите, които беше изровил от собствения архив на Дом Воркосиган, папките покриваха две маси и едно писалище в библиотеката. Тъкмо се беше зачел в едно сто и петдесет годишно досие, разказващо за семейната трагедия на четвъртия граф Ворлакиял, когато гвардеец Янковски се появи на вратата откъм малкото преддверие и съобщи:
— Комодор Галени, милорд.
Майлс изненадано вдигна глава.
— Благодаря, Янковски. — Гвардеецът кимна отсечено и се оттегли.
Галени прекоси голямата библиотека и огледа хаоса от листове, пергаменти и папки с бдителното око на бивш историк.
— Доста си зает, а? — поинтересува се той.
— Да. Ти нали си защитил докторат по бараярска история. Да се сещаш за някоя наистина интересна битка за наследство?
— Лорд Полунощ, конят — веднага откликна Галени. — Информацията никога не му достигала и непрекъснато повтарял „ииии“.
— Този вече го проучих. — Майлс махна към купчината в другия край на инкрустираната маса. — Какво те води тук, Дъв?
— Идвам по официална работа на ИмпСи. По въпроса за анализа, за който сте помолили, милорд ревизор, във връзка с някои слухове относно покойния съпруг на мадам Ворсоасон.
Майлс се намръщи.
— Закъсня. Вчера щеше да ми свърши доста по-добра работа. Не виждам какъв е смисълът мен да ме възпират със заповед, а онзи идиот Вормонкриеф да изтърси всичко пред Екатерин и Ники — в собствения им дом, за бога! — и да ги подложи на тормоз отгоре на това.
— Да. Илян казал на Алегре. Алегре каза на мен. Ще ми се аз да имах на кого да кажа… До среднощ още получавах доклади от информаторите и ги сравнявах. Чак късно вчера успях да определя някаква прилична степен на благонадеждност.
— О, не! Да не би Алегре лично да те е натоварил с тази… клюкарска история? Сядай, сядай. — Майлс му махна към един от столовете и комарецът го придърпа до масата.
— Естествено, че ще ме натовари. Нали присъствах на злополучната ти вечеря, която, изглежда, е задвижила цялата история, и, още по-важно, аз съм един от малкото осведомени хора по комарския случай. — Галени изсумтя уморено и погледът му автоматично се плъзна по документите върху масата. — Да не мислиш, че Алегре би допуснал някой външен човек в тесния ни кръг, особено щом може да го избегне, като натовари мен.