— Ку и Дру ли? — попита графинята. — Е, разбира се, че ще ме отбягват! Сигурно не смеят да ме погледнат в очите след онова изпълнение на вратата.
Марк не беше сигурен как да интерпретира това, макар че Майлс изсумтя смутено.
— Тя ми липсва — каза Марк и ръцете му се свиха безпомощно в скута. — Имам нужда от нея. След няколко дни трябва да започнем с представянето на продуктите от буболечешкото масло пред потенциални клиенти на едро. Смятах, че ще мога да разчитам на Карийн. Аз… аз не се справям много добре с продажбите. А Мартя е прекалено… директна. Карийн обаче няма грешка. Може да продаде каквото поиска на когото поиска. Особено на бараярските мъже. Те само дето не лягат по гръб и не размахват лапи във въздуха — направо е невероятно. А и, и… мога да запазя спокойствие, когато тя е с мен, без значение колко хора ме дразнят в момента. О, искам да се върне… — Последните думи се изплъзнаха от устата му като приглушен стон.
Майлс погледна майка си, после Марк и поклати глава в развеселено отчаяние.
— Не се възползваш достатъчно от бараярските си ресурси, Марк. Разполагаш, току под носа си, с най-могъщата потенциална Баба на планетата, а дори не си я вкарал в играта!
— Но… какво би могла да направи тя? При тези обстоятелства?
— На Ку и Дру ли? Даже не ми се мисли.
Майка му се усмихна, но после скръсти ръце и огледа замислено голямата библиотека.
— Но, майко… — заекна Марк, — дали ще можеш? Би ли опитала? Не смятах да те моля, след всички неща… които се изприказваха онази вечер, но наистина съм отчаян. — „Отчаяно отчаян.“
— Аз пък не смятах да се натрапвам, без да съм изрично помолена — каза му графинята и зачака, удостоявайки го с широка, подканяща усмивка.
Марк, изглежда, премисляше казаното. Устата му оформи на два пъти непривичната дума, за упражнение, преди той да оближе устни, да си поеме дъх и да я изстреля в празното пространство:
— Помощ?
— Ами, разбира се, Марк, ще се радвам да ти помогна! — Усмивката й незнайно как придоби вид на хладно оръжие. — Мисля, че знам какво трябва да направим — трябва да седнем тук заедно, петимата — ти, аз, Карийн, Ку и Дру — точно тук, да, точно тук, в тази библиотека, и да си поговорим хубавичко.
Представата за подобна сбирка го изпълни с наченки на ужас, но той стисна колене и кимна.
— Да. Тоест… ти ще говориш, нали?
— Всичко ще мине добре — увери го тя.
— Но как ще ги накараш да дойдат тук?
— Мисля, че спокойно можеш да оставиш това на мен.
Марк хвърли поглед на брат си, който се подсмихваше. Изглежда, въобще не подлагаше думите й на съмнение.
Гвардеец Пим се появи на вратата и каза:
— Извинете, че ви прекъсвам, милейди. Милорд, граф Ворбретен току-що пристигна.
— А, добре. — Майлс скочи, бързо отиде до дългата маса и се зае да събира листове, бележки и папки. — Заведи го в апартамента ми и кажи на Мама Кости да задейства нещата.
Марк се възползва от възможността:
— Пим, ще ми трябват колата и шофьор след — погледна часовника си, — десетина минути.
— Ще имам грижата, милорд.
Пим излезе да изпълни нарежданията. Майлс, с решителен израз и куп документи под мишка, излетя след гвардееца си.
Марк погледна неуверено графинята.
— Тръгвай — усмихнато му рече тя. — А като се върнеш, мини през кабинета ми да ми разкажеш как е минала срещата.
Даже звучеше заинтригувана.
— Дали не би искала да инвестираш в проекта ни? — предложи й той в изблик на оптимизъм.
— Ще поговорим за това. — Тя му се усмихна с неподправена обич, което я правеше един от много малкото хора във вселената, от които можеше да очаква подобно нещо. Тайничко развълнуван, той забърза навън.
Охранителят от ИмпСи при портата пропусна Иван, после се върна в будката си, призован от бибипкането на комвръзката си. Иван отстъпи встрани, изчаквайки железните порти да се разтворят широко и да пропуснат лъскавата бронирана наземна кола, която изтрещя надолу по улицата. Краткотрайна надежда разцъфна в гърдите му при мисълта, че може да се е разминал с Майлс, но неясният силует, който му помаха през затъмнения заден купол на колата, беше прекалено закръглен. Марк излизаше някъде, а не Майлс. Когато Пим го въведе в апартамента на Майлс, Иван завари братовчед си да седи до прозореца с граф Рене Ворбретен.
— О, извинете — каза Иван. — Не знаех, че си зает.