Вуйчо Вортис им каза довиждане и остана да довърши разговора си с императора преди да потегли към кораба за Комар. Майлс ги придружи до коридора, където каза на мъжа в ливреята:
— Аз ще ги изпратя, Жерар. Обади се за колата на мадам Ворсоасон, моля те.
После поеха по дългия обратен път през двореца. Екатерин погледна през рамо към частния кабинет на императора.
— Това беше… това надхвърли очакванията ми. — Сведе поглед към Ники, който вървеше между двамата. Лицето му беше застинало, но не набръчкано като пред сълзи. — Беше по-убедително. — „По-жестоко.“
— Да — каза Майлс. — Внимавай какво си пожелаваш… Имам сериозни основания да се доверявам на неговата преценка по този въпрос повече отколкото на всякоя друга. Но… май не съм единствената риба, която не се замисля за водата. Хората очакват от Грегор да понася ежедневен натиск, който би докарал, ами, мен например, до пиянство, лудост или смъртоносна раздразнителност. От своя страна, той ни надценява и ние… правим всичко възможно да не го разочароваме.
— Той ми каза истината — обади се Ники. После замълча за миг, без да забавя крачка. — Доволен съм.
Екатерин не каза нищо. И тя беше доволна.
Майлс откри баща си в библиотеката.
Граф Воркосиган седеше на едно от канапетата край камината с четящо устройство в ръка. Ако се съдеше по донякъде официалното му облекло — тъмнозелени туника и панталони, напомнящи за униформата, която беше носил през по-голямата част от живота си — Майлс реши, че баща му се кани да излиза, без съмнение за някоя от многобройните официални вечери, които вицекралят и вицекралицата бяха длъжни да изтърпят и изядат преди сватбата на Грегор. Което му напомни за страховития списък с ангажименти, връчен му от лейди Алис. Но дали смееше да смекчи тези предстоящи светски и кулинарни изпитания като вземе Екатерин със себе си, беше въпрос без ясен отговор.
Майлс се тръшна на канапето срещу баща си. Графът вдигна очи и го изгледа с предпазлив интерес.
— Здрасти. Изглеждаш изцеден.
— Да. Преди малко приключи един от тежките разговори в ревизорската ми кариера. — Майлс потри тила си, който все още беше напрегнат до болка. Графът вдигна любезно вежди. Майлс продължи: — Помолих Грегор да осветли Ники Ворсоасон по въпроса с плъзналите слухове, до степен, каквато сметне за разумна. Той обаче вдигна летвата пред Ники много повече, отколкото бихме я вдигнали аз или Екатерин.
Графът се облегна назад и остави четящото устройство до себе си.
— Смяташ ли, че е прекрачил границата по отношение на сигурността?
— Не, в интерес на истината, не — призна Майлс. — Ако някой отвлече Ники, за да го разпитва, то значи знае колкото него или дори повече. За десет минути под въздействието на фаст-пента ще си каже всичко, без да навреди на никого. Може дори да го върнат жив и здрав. Или не… Сега не представлява по-голям риск за сигурността от преди. Нито самият той е в по-голям риск, което да се използва като натиск върху Екатерин. — „Или върху мен.“ — Истинския размах на конспирацията се пази в дълбока тайна, на най-високо ниво. Не това е проблемът.
— И проблемът е?…
Майлс опря лакти на коленете си и се загледа в неясните отражения на лицето си, които му се кривяха от върховете на излъсканите му ботуши.
— Мислех, че заради принц Серж, Грегор ще знае как — или дали — едно дете следва да бъде уведомено, че баща му е бил престъпник. Ако можем да наречем принц Серж престъпник заради тайните му пороци.
— Аз мога. — прошепна графът. — Престъпник и на крачка от лудостта по времето, когато умря. — Тогавашният адмирал Воркосиган беше станал пряк свидетел на катастрофалното ескобарско нашествие, при това от най-високите етажи на властта, спомни си Майлс. Баща му го погледна открито в лицето и се усмихна мрачно. — Онова случайно попадение на ескобарския кораб беше най-големият политически късмет, застигал някога Бараяр. Макар че сега като се замисля, съжалявам, задето оплескахме така нещата с Грегор навремето. Да разбирам ли, че той се е справил по-добре?
— Мисля, че Грегор се справи с Ники… добре. Във всеки случай Ники поне не го грози закъснелият удар, който разтърси света на Грегор. Разбира се, в сравнение със Серж, Тиен е нищо и никакъв продажен глупак. Но беше грозна гледка. Не бива едно деветгодишно дете да се изправя пред нещо толкова гадно и така близко до сърцето му. Какво ще стане с него сега?
— Ами… ще стане на десет — каза графът. — Човек прави онова, което трябва да направи. Или израстваш, или потъваш. Трябва да вярваш, че ще израсне.
Майлс забарабани с пръсти по меката странична облегалка на канапето.