— Полезно! Това означава ли, че прозвището Касапина на Комар ви е било от полза, сър? — възмути се Майлс.
Очите на баща му се присвиха, отчасти в израз на мрачен хумор, отчасти в знак, че оценява добре премерения удар.
— С годините се убедих, че е проклятие от смесено… естество. Но да отговоря на въпроса ти — да, наистина съм се възползвал от тежестта на тази си репутация, от време на време, за да притисна някои по-податливи на давление хора. И защо не — бях си платил за нея. Саймън казва, че се е сблъскал със същото явление. След като наследил ИмпСи от Негри Великия, трябвало само да си седи спокойно и да си държи устата затворена, за да вземе страха на опонентите си.
— Работил съм със Саймън. На него му иде отвътре да взима страха на хората. А не защото има чип в главата, нито заради призрака на Негри. — Майлс поклати глава. Единствен баща му, със своята съвършена непринуденост, можеше да гледа на Саймън Илян като на обикновен имперски служител. — Както и да е. Хората може и да са смятали Саймън за зловещ, но никога не са го мислили за корумпиран. Нямаше да е и наполовина толкова страшен, ако не внушаваше убедително пълната си незаинтересованост от, ами, от всички човешки апетити. — Млъкна, замислен за смразяващия управленски стил на бившия си командир и наставник. — По дяволите, щом… щом враговете ми не са склонни да ми признаят поне минимално количество морал, поне да признаеха, че съм достатъчно компетентен, за да планирам едно престъпление като хората! Ако исках да убия някого, нямаше да забъркам такава отвратителна каша. Дори не биха си помислили, че е станало убийство, ха!
— Вярвам ти — успокои го графът. После кривна глава във внезапен пристъп на любопитство. — А… правил ли си го някога?
Майлс се почеса по бузата.
— Имаше една мисия, на която ме изпрати Илян… не ми се говори за това. Беше много трудна и неприятна задача, но се справихме някак. — Очите му се впериха замислено в една точка върху килима.
— Така значи. Бях го помолил да не ти възлага убийства.
— Защо? Боял си се да не прихвана лоши навици? Както и да е, онова беше доста по-сложно от обикновено убийство.
— Обикновено е така.
Майлс замълча за миг, вперил невиждащ поглед пред себе си.
— В общи линии, това, което ми казваш, се свежда до онова, което ми каза и Галени. Трябва да си стоя, да го изям и да се усмихвам.
— Не — каза баща му, — не е нужно да се усмихваш. Но ако наистина искаш съвет от опита, който съм натрупал с годините, той е следният — пази честта си. А репутацията ти нека се сгромолясва на воля. Важното е да надживееш копелетата.
Майлс вдигна заинтригувано поглед към лицето на баща си. Не помнеше времето, когато косата му е била черна. Сега беше почти напълно побеляла.
— Знам, че през годините си имал спадове и възходи. Първия път, когато репутацията ти е пострадала жестоко — как се справи тогава?
— О, първия път… това беше много отдавна. — Графът се наведе напред и потупа замислено с нокът по устните си. — Сега се сещам, че сред наблюдателите на определена възраст — малкото оцелели от онова поколение — бледият спомен за въпросния епизод може и да навреди на каузата ти. Какъвто бащата, такъв и синът? — Графът го погледна загрижено. — Това определено е последица, която никога не бих могъл да предвидя. Разбираш ли… след самоубийството на първата ми съпруга плъзнаха упорити слухове, че аз съм я убил. Защото ми е била невярна.
Майлс примигна. Беше чувал това-онова, но точно тази подробност от старата история не беше стигала до слуха му.
— А, тя… тя беше ли? Невярна?
— О, да. Стана голям скандал. Бях наранен, объркан — което се прояви в изблици на саморазрушителен гняв — и жестоко осакатен от бараярското си и ворско възпитание. Момент от живота ми, когато определено бих имал полза от няколко сеанса при бетански терапевт, вместо лошия бараярски съвет, който ми даде… няма значение. Не знаех… не можех да си представя, че съществува и такава алтернатива. Времената бяха мрачни, стари… други. Мъжете още се биеха на дуели, макар че по онова време дуелите вече бяха забранени.
— Но ти… ти нали не…
— Дали съм я убил ли? Не. Освен ако не приемем, че думите могат да убиват. — Сега беше ред на графа да отклони поглед и да присвие очи. — Макар че никога не установих със сигурност дали не го е направил дядо ти. Той уреди брака ни. Знам, че се е чувствал отговорен.
— Като знам какъв беше дядо, тази вероятност не изглежда съвсем невероятна. Ти попита ли го някога?
— Не. — Графът въздъхна. — Какво щях да правя, ако ми беше отговорил утвърдително?