— За бога, Майлс, не искам да кажа, че ти наистина…
— Както и да е — извиси глас братовчед му, преди Иван да е успял да продължи — всички доказателства, потвърждаващи това, за момента са дълбоко засекретени. Оттук следва, че ако срещу мен бъде отправено подобно обвинение, аз няма как да се добера до факти или свидетелства, с чиято помощ да го оборя. Помисли за последствията от такова нещо, ако обичаш. Особено ако… ако ухажването ми се увенчае с успех.
Иван притеснено загриза бузата си. После лицето му просветна.
— Но… Грегор има достъп до документите. Кой може да оспори думата му? Грегор може да те обяви за невинен.
— Моят доведен брат императорът, който ме е назначил за ревизор като услуга към баща ми? Както мислят всички?
Иван се размърда неспокойно. Значи Майлс бе разбрал какво се приказва из града?
— Нека си приказват. Важното е, че който трябва, знае как стоят нещата в действителност. Ти откъде ги разбираш тези работи, между другото?
Суховато свиване на раменете и кратко махване с ръка бяха единственият отговор, който получи. Напоследък Майлс твърде много се съобразяваше с политиката, направо изнервящо. Желанието на Иван да се набърква в политиката беше малко по-слабо от това да допре плазмена пушка до слепоочието си и да натисне спусъка. Не че се втурваше да бяга с писъци всеки път, когато някой повдигнеше щекотлива тема — това би привлякло твърде много внимание. Да се отдалечиш бавно и небрежно, това беше номерът. Майлс… Майлс беше достатъчно луд, за да издържи напрежението на една политическа кариера. Открай време. „По-добре ти, отколкото аз.“
Майлс, който от известно време съсредоточено разглеждаше ботушите си, отново вдигна поглед.
— Знам, че нямам право да изисквам нищо от теб, Иване. Все още съм ти длъжник покрай… покрай събитията от миналата есен. Както и за десетината други случаи, когато си ми спасявал кожата или си се опитвал да го направиш. Мога само да те помоля. Моля те. Съдбата не ми е отредила много възможности, а тази наистина означава много за мен. — Думите му бяха последвани от крива усмивка.
„Дяволите да я вземат тази усмивка.“ Иван ли беше виновен, че се е родил неувреден, а братовчед му се е родил сакат? Не, мамка му. Проклетата политика му го беше причинила и човек би предположил, че ще му е за урок, ама не. Както се видя, даже и снайперисткият огън не бе могъл да спре този хиперактивен дребосък. В деветдесет процента от времето той го вбесяваше до такава степен, че му идеше да го удуши със собствените си ръце, а в останалите десет правеше или казваше нещо такова, че да се гордееш с него и чак сълзи да рониш от умиление. Иван поне се беше постарал никой да не види лицето му, докато бе наблюдавал от галерията на Съвета как Майлс полага ревизорската си клетва — с типичната си ужасяваща решимост, сам пред стеклия се бляскав бараярски елит. Толкова малък, толкова разкривен, толкова отвратителен. И така осветен от вътрешен пламък. „Дай на хората светлина и те ще я следват навсякъде.“ Съзнаваше ли Майлс колко е опасен?
И този дребен параноик наистина вярваше, че Иван притежава магията да прилъже жена, която Майлс иска за себе си! Иван никога не би признал на глас колко се ласкае от тези опасения на братовчед си. Но пък Майлс толкова рядко изпадаше в пристъпи на смирение, че би било грях да му отнеме подобна възможност. Би било вредно за душата му, нали така?
— Добре — каза Иван и въздъхна. — Но ти отстъпвам само правото на първи изстрел, да знаеш. Ако ти отреже квитанцията, не виждам защо аз да не съм следващият на опашката.
Майлс се поотпусна.
— За друго не те и моля. — После се напрегна отново. — Имам думата ти на Ворпатрил, нали?
— Давам ти думата си на Ворпатрил — съгласи се намусено Иван след доста дълга пауза.
Този път Майлс наистина се отпусна и лицето му се проясни. Няколкото минути ленив разговор относно въздългия списък на лейди Алис със сватбени приготовления постепенно премина в изброяване на многобройните добродетели на мадам Ворсоасон. Ако имаше нещо по-непоносимо от неоснователната ревност на братовчед му, реши Иван, това беше задължението да изслушва романтичните му брътвежи. Явно замъкът Воркосиган нямаше да му осигури приятно местенце, където да се скрие от лейди Алис днес следобед, нито, както подозираше, през останалите следобеди в обозримото бъдеще. Майлс не прояви интерес дори към предложението да пийнат по едно за отскок, а когато се зае да обяснява на Иван за новите си озеленителни проекти, капитанът се извини със служебните си задължения и избяга.
Докато вървеше към централното стълбище, му светна, че Майлс отново го е изиграл. Беше постигнал точно каквото искаше, а Иван дори не беше сигурен как точно е станало това. Изобщо не беше възнамерявал да дава думата си на Ворпатрил. Самата идея изглеждаше направо обидна, ако я погледнеш под определен ъгъл. Той се смръщи объркано.