— Ами… със сигурност бих искал гаранция, че Ники няма да бъде излаган на влиянието на неподходящи хора.
Тя го удостои с тънка усмивка.
— Няма проблем. С най-голямо удоволствие ще изключа Алексей Вормонкриеф от кръга на познатите си.
Той я изгледа смутено.
— Имах предвид лорд Воркосиган. Както и политическия и светски кръг, в който той се движи. Поне… поне докато този тъмен облак не се разнесе от небосклона на репутацията му. В края на краищата него го обвиняват в убийството на братовчед ми.
Гневът на Василий произтичаше от кланова лоялност, а не от лична скръб, напомни си Екатерин. Би се учудила, ако двамата с Тиен са се виждали повече от три пъти в живота си.
— Извинете ме — спокойно каза тя. — Ако срещу Майлс не бъде повдигнато обвинение — а аз не мисля, че ще бъде — как може да бъде очистено името му според вас? Какво трябва да стане?
За миг Василий, изглежда, се смути. Хюго вметна предпазливо:
— Не искам да си изложена на развала, Кат.
— Знаеш ли, Хюго, точно това е най-странното — каза му Екатерин с мила усмивка, — но незнайно как лорд Воркосиган е пропуснал да ми прати покана за която и да било от оргиите си. Направо съм съкрушена. Може пък още да не е настъпил сезонът на оргиите във Ворбар Султана, как мислиш? — Останалото го преглътна. Сарказмът беше лукс, който тя — и Ники — не можеха да си позволят.
Хюго удостои думите й със стиснати устни и смръщено чело. Двамата с Василий се спогледаха. Явно всеки се опитваше да прехвърли мръсната работа на другия, при това толкова очевидно, че Екатерин би се засмяла, ако положението не беше трагично. Накрая Василий измънка под нос:
— Тя е твоя сестра…
Хюго си пое дълбоко дъх. Беше Ворвейн и знаеше дълга си. „Всички ние от рода Ворвейн знаем дълга си. И ще продължаваме да живеем според него, докато умрем. Без значение колко глупав или болезнен, или безсмислен е той, да! Вижте мен, в края на краищата. Единайсет години спазвах клетвата си пред Тиен…“
— Екатерин, мисля, че на мен се пада бремето да кажа това. Докато не утихне тази работа със слуховете за убийството, изрично те моля да не окуражаваш този Майлс Воркосиган и да не се виждаш повече с него. В противен случай ще трябва да се съглася с Василий, че отстраняването на Ники от цялата тази ситуация е напълно оправдано.
„Отстраняването на Ники от майка му и любовника й, искаш да кажеш.“ За последната година Ники беше загубил баща си, загубил беше и всичките си приятели с преместването на Бараяр. Тъкмо започваше да привиква към непознатия столичен град, където се бе озовал не по своя воля, започваше да завързва предпазливи нови приятелства и да се отърсва от онази каменна бдителност, която бе задушавала усмивката му през последните месеци. Представи си как отново го откъсват от дома му и от нея — защото точно до това щеше да се стигне, нали, не столицата, а нея Василий подозираше в развала — и го въдворяват на трето непознато място за една година, сред непознати възрастни хора, за които той не носи радост, а само неприятни задължения… не. Не.
— Извинете ме. Искам да ви съдействам. Просто не успявам да накарам никой от вас да уточни на какво точно се очаква от мен да съдействам. Напълно разбирам какво ви тревожи, но как може да се оправи то? Дефинирайте ми „оправи“. Ако под това разбирате враговете на Майлс да спрат да разправят гадни неща за него, значи може да отнеме доста време. Работата му е такава, че ежедневно го противопоставя на влиятелни хора. А той не е от тези, които прекланят глава вместо да отвърнат на атаката.
— Избягвай го за известно време, ако не друго — предложи Хюго не съвсем уверено.
— За известно време. Добре. Ето че постигнахме някакъв напредък. За колко време по-точно?
— Ами… трудно ми е да преценя.
— Една седмица?
Василий се обади засегнато:
— Повече от това, разбира се!
— Един месец?
Хюго размаха объркано ръце.
— Не знам, Кат! Докато не забравиш тези странни идеи, които си си втълпила за него.
— А, значи до края на времето. Хм. Не съм съвсем сигурна дали това е достачъно точно, или не. Мисля, че не е. — Пое си дъх и каза неохотно, защото срокът беше толкова дълъг и в същото време вероятно удовлетворителен за тях: — Докато изтече годината ми на траур?
— Най-малко! — каза Василий.
— Добре. — Присви очи и се усмихна, защото усмихването щеше да свърши по-добра работа от писъците. — Ще приема думата ви на вор, Василий Ворсоасон.
— Аз, аз, ъъъ… — измънка Василий, внезапно озовал се притиснат в ъгъла. — Ами… дотогава все ще се е уредило нещо. Така де.
„Отстъпих твърде много и твърде бързо. Трябваше да пробвам до Зимния празник.“ После се сети за още нещо и добави: