— Запазвам си обаче правото да му кажа — и да му кажа защо. Лично.
— Това дали е разумно, Кат? — попита Хюго. — По-добре му се обади по комтаблото.
— Би било постъпка на страхливец.
— Не можеш ли да му изпратиш бележка?
— Категорично не. Особено с такава… новина. — Какъв гаден отговор би било това на писмото, което Майлс беше подпечатал със собствената си кръв.
Хюго отстъпи пред предизвикателството в очите й.
— Една среща тогава. Но кратка.
Василий сви рамене в знак на неохотно съгласие.
След това се възцари напрегнато мълчание. Екатерин знаеше, че е редно да ги покани на обяд, само че нямаше желание да ги покани дори да продължат да дишат въздуха в къщата. Да, освен това трябваше да се напъне и да успокои Василий. Разтри слепоочията си, които пулсираха от болка. Когато Василий даде несмел знак за желанието си да избяга от салона на професорката, мънкайки нещо за някаква работа, която трябвало да свърши, Екатерин не го спря по никакъв начин.
Заключи входната врата след тях и се върна в салона. Сви се на кълбо в креслото на вуйчо си, неспособна да реши дали да иде да си легне, дали да крачи като затворен звяр из къщата, или да иде да плеви. Всъщност плевелите в градината още не се бяха съвзели след последния пристъп на депресия, причинен й от Майлс. Оставаше най-малко час преди вуйна й да се върне от университета и Екатерин да изплаче гнева и паниката си на рамото й. Или в скута й.
Трябваше да признае на Хюго едно, реши тя, докато обмисляше отново разговора. Изглежда, възможността малката му сестричка да стане графиня не го беше изкушила, нито беше намекнал, че това е наградата, която я мотивира. Членовете на рода Ворвейн стояха над такива материални амбиции.
Преди няколко години беше купила на Ники една доста скъпа роботизирана играчка — домашен любимец. Той си игра с нея няколко дни, а после я заряза. Играчката стоя забравена на лавицата, докато един ден, след неуспешен опит да я почисти, Екатерин му предложи да я изхвърлят. Неочакваните френетични протести на Ники и сърцераздирателният му плач се бяха запечатали в паметта й.
Сравнението беше смущаващо. Беше ли Майлс играчка, на която не беше обръщала внимание, докато не се бяха опитали да й я отнемат? Дълбоко в гърдите й някой пищеше и хлипаше. „Не ти командваш тук. Аз съм зрелият човек, по дяволите!“ И все пак Ники си беше запазил роботизирания любимец…
Щеше да съобщи лично на Майлс лошата новина за запрещението, наложено й от Василий. Но не точно сега, о, не точно сега. Защото, освен ако петното върху репутацията му не се очистеше внезапно и като по чудо, това можеше да е последната им среща — за дълго, дълго време.
Карийн гледаше как баща й потъва в меката тапицерия на наземната кола, която леля Корделия беше изпратила да ги вземе, как се намества раздразнено, като най-напред слага бастуна в скута си, а после — отстрани до бедрото. Карийн обаче не вярваше, че неудобството му се дължи изцяло и само на старите бойни рани.
— Ще съжаляваме за това, сигурен съм — кисело каза той на майка й, за пети или шести път, докато тя се настаняваше до него. Задният купол се затвори над тримата, отрязвайки пътя на следобедното слънце, и наземната кола потегли гладко и безшумно. — Паднем ли й в ръчичките, за десет минути ще ни разбърка мозъците и после ще си седим, ще кимаме като някакви глупаци и ще се съгласяваме с всяко безумие, което излезе от устата й.
„О, дай боже, дай боже!“ Карийн стисна здраво устни и се постара да седи съвсем неподвижно. Опасността още не беше отминала. Комодорът можеше всеки момент да нареди на шофьора да завие обратно и да ги върне у дома.
— Стига, Ку — каза майка й. — Това не може да продължава вечно. Корделия е права. Време е да стигнем до някакво разумно решение на проблема.
— А! Точно там е работата — разумно. Една от любимите й думи. Вече се чувствам така, сякаш са ми насочили плазмена пушка ей тук. — Той се ръгна с пръст в гърдите, сякаш червената точка вече играеше по зелената му униформа.
— Всичко това е много неприятно — каза майка й — и на мен започна да ми писва. За теб не знам, но аз искам да се видя със старите си приятели и да разбера как вървят нещата на Сергияр. Не може да се затворим като отшелници заради тази история.
„Да бе, само аз мога.“ Карийн стисна зъби още по-силно.
— Е, аз обаче не искам онзи дебел, дребен, смахнат клонинг… — комодорът се поколеба, ако се съдеше по мърдането на устните му, които прередактираха най-малко два пъти следващите му думи — да се навърта около дъщеря ми. Обясни ми защо му трябват две години бетанска терапия, ако не е луд, а? А?