— Е — бодро рече леля Корделия, прекъсвайки проточилото се мълчание. — Вярвам, че постигнахме някакво съгласие. Карийн да има опция над Марк, и обратното, до следващия Летен празник, когато навярно ще трябва да се съберем отново и да обсъдим резултатите, както и да обмислим евентуално подновяване на сделката.
— И какво, трябва просто да гледаме отстрани, докато тези двамата… продължават? — извика баща й в последен немощен опит за негодувание.
— Да. За да им осигурим същата свобода на действие, на която, ъъъ, вие двамата — тя кимна към родителите на Карийн — се радвахте през същия период на живота си. Трябва да призная, че ти имаше много по-малко трудности с „продължаването“, благодарение на факта, че всички роднини на годеницата ти живееха извън Ворбар Султана.
— Помня, че изпитваше ужас от братята ми — каза майка й и неразгадаемата й усмивчица стана малко по-широка. Очите на Марк се разшириха учудено.
Карийн се зачуди на тази необяснима подробност от семейната история — от личен опит знаеше, че вуйчовците й имат златни сърца. Баща й скръцна със зъби, но очите му се смекчиха, когато погледна майка й.
— Съгласна — твърдо каза Карийн.
— Съгласен — моментално откликна Марк.
— Съгласна — каза леля Корделия и вдигна вежди към двойката на дивана.
Майката на Карийн каза:
— Съгласна. — И зачака какво ще каже съпругът й, със същата странна, многозначителна усмивка в очите.
Той й отправи един продължителен и ужасен поглед, който казваше: „И ти ли?“
— Мина на тяхна страна!
— Да, струва ми се. Няма ли да се присъединиш към нас? — Усмивката й стана още по-широка. — Знам, че сега го няма сержант Ботари да ти светне един в зъбите и да помогне да те отвлечем, напук на всичките ти разумни аргументи. Но щяхме да имаме дяволски лош късмет, ако бяхме отишли да приберем главата на Претендента без теб — каза тя и стисна ръката му малко по-силно.
След сякаш безкрайно проточил се миг комодорът откъсна очите си от нейните и се обърна към Марк, свъсил свирепо чело.
— Нали ти е ясно, че ако я нараниш, лично ще те гоня до дупка?
Марк кимна нетърпеливо.
— Допълнението ти към договора се приема — измърмори леля Корделия със светнали очи.
— Съгласен съм тогава! — сопна се комодорът. Цялото му изражение сякаш казваше: „Виждате ли какво правя за вас бе, хора“. Но не пусна ръката на жена си.
Марк гледаше Карийн с въодушевление. Не й беше трудно да си представи как цялата Черна банда скача триумфално някъде в главата му, а лорд Марк им шътка от страх да не привлекат вниманието върху себе си.
Карийн си пое дълбоко дъх, за кураж, пъхна ръка в джоба на болерото си и извади бетанските си обици — онези, които я обявяваха за зрял човек с контрацептивен имплантант. Наложи се да натисне малко, но след миг обиците вече висяха на ушите й. Това не беше, помисли си тя, декларация за независимост, защото все още живееше в паяжина от зависимости. Беше по-скоро декларация за Карийн. „Аз съм, която съм. А сега да видим как ще се справя.“
ГЛАВА 17
Гвардеец Пим, леко задъхан, въведе Екатерин в преддверието, подръпна високата яка на туниката си и се усмихна по обичайния си дружелюбен начин.
— Добър ден, Пим — каза Екатерин. — Трябва да се видя с лорд Воркосиган.
— Да, мадам.
Онова „Да, милейди!“ в същото това преддверие, онази злополучна вечер, когато се обърка всичко, беше било грешка на езика, разкриваща много, със закъснение осъзна Екатерин. Не го беше забелязала тогава.
Пим настрои комуникатора на китката си.
— Милорд? Къде сте?
Откъм комуникатора се чу неясно тупване, после и приглушеният глас на Майлс:
— В таванското в северното крило. Защо?
— Мадам Ворсоасон е тук да ви види.
— Веднага слизам… не, чакай. — Кратка пауза. — Доведи я горе. Това тук ще й хареса, бас държа.
— Да, милорд. — Пим махна към задния вход. — Оттук. — Докато вървяха към малкия асансьор, добави: — Малкият Ники не е с вас днес, мадам?
— Да. — Сърцето й прескочи при мисълта, че трябва да обясни защо. Не каза нищо повече.
Асансьорът спря на петия етаж. Не беше стигнала дотук при онази първа, паметна обиколка на къщата. Последва Пим по един незастлан коридор, през две двойни врати, зад които се простираше огромно помещение с нисък таван, от единия до другия край на северното крило. Покривни греди, ръчно издялани от огромни дървета, се кръстосваха над главата й, с жълтеещ хоросан в междините. Портативни осветителни тела висяха от тях по протежение на два централни прохода, оформили се сред натрупаните на високи купчини вещи.