— Трябва да има и юзда към него, но още не съм я открил — каза Майлс, плъзгайки пръсти по инициалите. — Било е на баба ми по бащина линия. Съпругата на генерал Пьотър, принцеса и графиня Оливия Ворбара Воркосиган. Явно доста го е използвала. Майка ми така и не се остави да я убедят в предимствата на ездата — аз пък така и не разбрах защо, — а и баща ми не е много запален по конете. Така че се падна на дядо да ме научи и да запази жива традицията. Но след като пораснах, рядко ми оставаше време да я поддържам. Не казахте ли, че яздите?
— Не съм яздила от дете. Баба ми ми купи пони — макар да подозирам, че го е купила колкото заради мен, толкова и за да си осигури тор за градината. Родителите ми нямаха място за него в града. Беше дебело и злонравно, но аз направо го обожавах. — Екатерин се усмихна на спомена. — Рядко използвах седло.
— Мислех си дали да не го дам на поправка, така че отново да влезе в употреба.
— Употреба? Мястото му определено е в някой музей! Ръчно изработено… сто процента оригинално… с историческа стойност… дори не ми се мисли до каква цена може да стигне на един търг!
— Ааа… същото каза и Дъв. Не е било просто ръчно изработено, а по поръчка, специално за принцесата. Сигурно подарък от дядо ми. Представете си само онзи човек, не просто занаятчия, а творец, как подбира кожата, разкроява я, съшива я, вдълбава образите. Представям си го как втрива маслото в кожата и си мисли, че трудът на неговите ръце ще бъде използван от неговата графиня, ще предизвиква завист и възхищение у приятелките й и ще бъде част от… от това цялостно произведение на изкуството, какъвто е бил животът й. — Пръстът му се плъзна по листата около инициалите.
Оценката на Екатерин за стойността на седлото се покачваше главоломно, докато слушаше разказа му.
— Трябва най-напред да го дадете за оценка, за бога!
— Защо? За да го изложат в някой музей? Баба ми не се нуждае от такава оценка. Да го продам на някой колекционер, който трупа произведения на изкуството, сякаш са пари? Нека трупа пари, и без това хора от този сорт само това искат всъщност. Единственият колекционер, достоен за него, би бил някой лично вманиачен на тема принцесата-графиня, един от онези хора, които се влюбват отчаяно въпреки еднопосочния ход на времето. Не. Длъжен съм пред създателя му да го използвам по предназначение, за онова, за което той го е направил.
Уморената, отрудена домакиня в нея — пестеливата съпруга на Тиен — беше ужасена. Скритата някъде в гърдите й душа прозвъня като камбана в резонанс с думите на Майлс. Да. Точно така трябваше да бъде. Мястото на седлото беше под някоя елегантна дама, а не под стъклен похлупак. Градините трябваше да бъдат виждани, помирисвани, преброждани, плевени и прекопавани. И сто обективни мерки не даваха сбора от значението на една градина — правеше го единствено насладата на потребителите й. Само употребата й придаваше някакво значение. Откъде беше научил това Майлс? „Дори само за това бих могла да те обичам…“
— Така. — Той се ухили в отговор на усмивката й и си пое дълбоко дъх. — Бог ми е свидетел, че трябва да се заема с някакви физически упражнения, иначе цялата тази кулинарна дипломация, с която се занимавам напоследък, ще обезсмисли опитите на Марк да се разграничи от мен. В града има няколко парка с алеи за езда. Само че не е много забавно да яздиш сам. Дали бихте желали да ми правите компания? — попита той и примигна донякъде безхитростно.
— Много бих искала — искрено отговори тя, — но не мога. — По очите му видя как в главата му изникват дузина контрааргументи, готови да щурмуват пролуката във вражеската линия. Вдигна ръка преди да ги е изрекъл на глас. Трябваше да сложи край на тази разглезваща я доза фалшиво щастие преди то да е прекършило волята й. Принуденото й съглашение с Василий й позволяваше само да вкуси от Майлс, а не да му се наслади до насита. Не да се натъпче до пръсване… Обратно към грубата реалност. — Изникна нещо ново. Василий Ворсоасон и брат ми Хюго дойдоха да ме видят вчера. Подтикнати, очевидно, от едно противно писмо с автор Алексей Вормонкриеф.
И заразказва накратко за посещението им. Майлс я слушаше внимателно, с безизразно лице. Като никога не я прекъсна.