— Били сте принудена. Тактическото отстъпление не е лоша стратегия при изненадваща атака. Първо трябва да оцелееш. След това да избереш свой терен за битка. И след това да контраатакуваш.
По някакъв начин, не благодарение на нея, бедрото му се беше озовало до нейното — не я докосваше съвсем, но тя усещаше топлината и твърдостта му дори през двата слоя плат — сивия и черния. Нямаше как да положи глава на рамото му за утеха, но би могла да плъзне ръка около кръста му и да отпусне буза на темето му. Би било приятно усещане, балсам за душата. „Не трябва да го правя.“
„Напротив, трябва. Сега и винаги…“ Не.
Майлс въздъхна.
— Поредният удар, нанесен ми от собствената ми репутация. А аз си мислех, че единствените хора, чието мнение означава нещо, сте вие с Ники и Грегор. Не се бях сетил за Василий.
— Аз също.
— Баща ми ми даде следната дефиниция — каза, че репутацията е онова, което другите хора знаят за теб, а честта е онова, което сам знаеш за себе си.
— Това ли имаше предвид Грегор, когато ви каза да говорите с него? Баща ви, изглежда, е мъдър човек. Бих искала да се запозная с него.
— И той иска да се запознае с вас. Разбира се, веднага след като ме снабди с дефиницията си, ме попита аз как се оценявам по отношение на честта и репутацията. Той има… има око за това.
— Мисля, че… знам какво е имал предвид. — Би могла да обвие пръсти около ръката му, която лежеше отпусната върху бедрото му толкова близо до нейната. Със сигурност би я усещала топла и насърчителна в дланта си… „И преди си предавала себе си от глад за физическа близост. Недей.“ — В деня, когато умря Тиен, аз се превърнах от човек, който е дал, и е спазвал, клетва до живот, в човек, който я е стъпкал в прахта и е продължил напред. Клетвата ми бе означавала страшно много за мен или поне… бях жертвала страшно много в замяна за нея. И досега не знам дали част от вината не е моя. Не мисля, че Тиен би се втурнал така глупашки навън онази нощ, ако не го бях изненадала с новината, че го напускам. — За миг замълча. Таванското помещение тънеше в тишина. Дебелите стари каменни зидове не пропускаха шумовете на града. — Не съм каквато бях преди. Не мога да се върна назад. Не ми харесва много онова, в което съм се превърнала. И все пак… удържам. Но нямам представа как да продължа. Никой никога не ми е давал карта на този път.
— А, да. Онзи път — каза Майлс. В гласа му нямаше и помен от недоумение — говореше като човек, който много добре знае за какво става въпрос.
— Към края единствено клетвата ми не беше станала на прах. Когато се опитах да поговоря за това с вуйна Вортис, тя ме успокои, че не съм направила нищо лошо, защото всички знаели, че Тиен е задник. Разбирате ли… това няма нищо общо с Тиен, бил той светец или чудовище. Ставаше въпрос за мен и за моята дума.
Той сви рамене.
— И какво толкова му е неразбираемото? За мен е повече от очевидно.
Тя обърна глава и сведе поглед към лицето му, извърнато към нея с израз на търпеливо любопитство. Да, той наистина разбираше… и в същото време не се опитваше да я успокои, като подценява тревогите й, нито като я убеждава, че са без значение. Усещането беше като да отвориш врата, за която си мислел, че води към килер, а тя ти разкрива нова земя, която се простира докъдето ти стига погледът. „Ооо.“
— Опитът ми показва — каза той, — че проблемът с клетвите от вида „по-добре да умра, отколкото да ги престъпя“ е, че в крайна сметка, при наличие на достатъчно време и ерозия, те разделят света на два вида хора — мъртви и клетвопрестъпници. Въпрос на оцеляване.
— Да — тихо се съгласи тя.
„Той знае. Знае всичко, чак до горчилката от съжаление за стореното или нестореното, която покрива разкаляното дъно на кладенеца, обитаван от душата. Откъде го знае?“
— Смърт пред безчестие. Е, поне никой няма основание да се оплаче, че съм нарушил реда им… Знаете ли… — Понечи да отклони поглед, после я погледна право в очите. Лицето му беше побледняло. — Не се оттеглих от ИмпСи точно по здравословни причини. Илян ме уволни. Защото бях фалшифицирал един доклад за пристъпите си.
— О! — каза тя. — Това не го знаех.
— Знам, че не сте го знаели. Не се хваля наляво и надясно с този факт, по очевидни причини. Така отчаяно се опитвах да запазя кариерата си — адмирал Нейсмит беше всичко за мен, животът, честта и до голяма степен идентичността ми — а вместо това я провалих. Не че сам не си бях постлал за това. Адмирал Нейсмит започна като лъжа, лъжа, която по-късно изкупих, като го превърнах в истинска личност. И сработваше наистина добре, за известно време. Малкият адмирал ми даваше всичко, което някога смятах, че искам. Скоро започнах да вярвам, че всички грехове могат да бъдат изкупени по този начин. Излъжи сега, пък после ще оправиш нещата. Същото, което се опитах да направя и с вас. Дори и любовта не е по-силна от навика, нали?