Сега тя наистина се осмели да плъзне ръка около кръста му. Нямаше причина и двамата да гладуват… За миг той застина като човек, който предлага храна на диво животно и се опитва да го примами към себе си. Тя дръпна смутено ръката си.
Екатерин си пое дъх и каза несмело:
— Навици. Да. Имам чувството, че съм наполовина осакатена от старите си рефлекси. — „Стари белези на ума.“ — Тиен… сякаш непрекъснато е само на една мисъл от мен. Дали смъртта му ще избледнее някога, как мислите?
Той не я погледна. Не смееше ли?
— Не мога да отговоря вместо вас. Моите собствени призраци вървят заедно с мен, неканени, но вездесъщи. Плътността им постепенно изтънява, или пък аз свиквам с тях. — Обходи с поглед таванското помещение, издиша шумно и добави: — Казвал ли съм ви как стана така, че убих дядо си? Великия генерал, оцелял след сетаганданците, Лудия Юри и всичко, което столетието е можело да хвърли отгоре му?
Тя отказа да се хване на въдицата и да реагира с какъвто там потрес заслужаваше според него драматичното му изявление, а само вдигна въпросително вежди.
— Разочаровах го до смърт — в деня, когато се провалих на приемните изпити за Академията и се простих с първата си възможност за военна кариера. Той умря същата нощ.
— И разбира се — сухо рече тя, — причината сте били вие. Няма начин да е имало нещо общо с факта, че дядо ви е бил кажи-речи на сто години.
— Да, да, знам. — Майлс вдигна рамене и я погледна изпитателно изпод тъмните си вежди. — Точно както вие знаете, че смъртта на Тиен беше злополука.
— Майлс — каза тя след дълга, замислена пауза — да не би да се опитваш да се надпреварваш с мен по призраци?
Думите й, изглежда, го потресоха и устните му се отвориха да отрекат възмутено, но в крайна сметка възмущението му се стопи до едно затихващо: „Ооо“. Той удари леко чело в рамото й, сякаш си блъскаше главата в стена. Когато отново заговори, накъсаният му глас не прикриваше съвсем добре искрената му тревога:
— Как можеш да ме търпиш? Дори аз не мога да се търпя!
„Мисля, че това беше истинската изповед. Изглежда, си стигнахме един на друг до дъното.“
— Шш. Шшш.
Сега той взе ръката й и пръстите му се свиха около нея с топлотата на прегръдка. Тя не се дръпна стреснато, макар че странна тръпка пролази по гръбнака й. „Да се подлагаш на глад не е ли също предателство, срещу самия себе си?“
— Ако използвам бетанската психологическа терминология на Карийн — каза тя леко задъхано, — имам Нещо във връзка с клетвите. Когато си станал имперски ревизор, отново си положил клетва. Въпреки че вече си бил престъпил една. Как го понесе?
— Ами… — Той се огледа разсеяно. — Когато са ти връчвали честта, не са ли ти дали от модела с бутон за рестартиране? Моят е ето тук — каза той и посочи към пъпа си.
Тя не можа да се сдържи — смехът си проби път с лакти през горчилката и отекна в ниския таван. Нещо вътре в нея, натегнато до точката на пречупване, се отпусна при този смях. Когато я караше да се смее така, беше като да пуснеш светлина и въздух до рани, които са прекалено черни и болезнени, за да ги докоснеш, а със светлината и въздуха идваше и надеждата за изцеление.
— За това ли служи? Не знаех.
Той се усмихна и отново хвана ръката й.
— Една много мъдра жена веднъж ми каза, че човек просто продължава напред. Не съм чувал добър съвет, който в крайна сметка да не се свежда до това. Дори и съветите на баща ми.
„Искам да бъда с теб винаги, така че да ме разсмиваш, докато не се почувствам добре.“ Той гледаше дланта й в своята, сякаш му се искаше да я целуне. Бяха достатъчно близо един до друг, за да усеща тя всяко негово и свое дихание, хармоничния им ритъм. Мълчанието се проточи. Беше дошла да се откаже от него, а не да го целува и гали… ако продължаваха в същия дух, щеше да направи точно това. Уханието му изпълваше ноздрите й, устата й, и сякаш нахлуваше с кръвта до всяка клетка на тялото й. Интимността на плътта изглеждаше лесна след много по-трудната интимност на умовете.
Накрая, с цената на неимоверно усилие, тя се отдръпна — и с навярно не по-малко усилие той пусна ръката й. Сърцето й препускаше като след крос. Каза, с надеждата, че гласът й звучи нормално:
— Значи според теб трябва да изчакаме вуйчо да се прибере и да се заеме с Василий. Наистина ли мислиш, че тази глупост е замислена като капан?
— На такъв мирише. Не съм съвсем сигурен обаче от каква дълбочина извира вонята. Възможно е да си имаме работа само с Алексей, който е решил да ме извади от състезанието.