— Алис казва същото — отбеляза Фалко. — А ако някой знае истината, това е тя.
— Вярно е. — Ворхалас погледна към антуража на императора в другия край на обления в светлини претъпкан салон. — Освен това е вярно, че тя е стопроцентово лоялна на семейство Воркосиган и би излъгала без колебание, за да защити интересите им.
— Наполовина сте прав, сър — сухо рече Иван. — Тя е стопроцентово лоялна.
Ворхалас махна успокоително с ръка.
— Не е нужно да ме иронизираш, момче. Предполагам, че никога няма да узнаем със сигурност. С възрастта човек се научава да живее с полуистини.
Иван преглътна ядния си отговор. Граф Ворхалас беше шестият човек тази вечер, отправил му подобни, повече или по-малко директни въпроси относно делата на братовчед му. Ако на Майлс му се беше наложило да изтърпи и половината на това, никак не беше чудно, че изглежда смазан. Макар че, нацупено си помисли Иван, едва ли бяха много хората, достатъчно смели да му зададат подобен въпрос в лицето — което означаваше, че Иван обира целия огън, предназначен за Майлс. Типично, просто типично.
Фалко каза на Ворхалас:
— Ако няма да ходиш у Ворсмит, защо не дойдеш у нас? Там поне ще можем да пийнем по нещо, без да висим прави. Отдавна искам да си поговорим на спокойствие за онзи хидропроект.
— Благодаря, Фалко. Това звучи много по-привлекателно за старите ми кокали. Нищо не вдъхва такова уморително вълнение сред колегите ни от перспективата голяма сума пари да смени притежателя си.
От което Иван заключи, че големите промишлени фирми в окръг Ворхалас не са успели да се закачат за новото и изключително перспективно комарско начинание. Оцъклената безчувственост, пълзяща по нервните му окончания, нямаше нищо общо с алкохолното предозиране — напротив, означаваше, че е пил твърде малко. Тъкмо се канеше да продължи пътя си към бара, когато пред погледа му попадна една още по-обещаваща разсейка.
Оливия Куделка. В дантелена рокля в бяло и бежово, която успяваше да подчертае още повече русата й стеснителност. И беше сама. Временно поне.
— Извинете ме, господа. Съзирам приятел в нужда. — Иван избяга от сивокосите старци и се спусна към плячката си с лъчезарна усмивка на уста и ум на бързи обороти. Нежната Оливия винаги беше убягвала някак от скенера му, затъмнена от по-големите си и по-дръзки сестри Делия и Мартя. Но Делия беше избрала Дъв Галени, а Мартя беше отблъснала ухажването му по твърде недвусмислен начин. Може би… може би беше прибързал, прекратявайки попълзновенията си към семейното дърво на Куделка.
— Добър вечер, Оливия. Каква хубава рокля! — Да, жените отделяха толкова време и внимание на дрехите си, че подобна оценяваща реплика винаги вършеше работа като за начало. — Забавляваш ли се?
— О, здрасти, Иване. Да, разбира се.
— Едва сега те видях. Майка ми ме прикачи да се подмазвам на едни комарци.
— Дойдохме доста късно. Това ни е четвъртото място за тази вечер.
„Ние?“
— И другите ли са тук? Видях Делия и Дъв, разбира се. В тълпата около Грегор са и май няма да се измъкнат скоро.
— Така ли? О, добре. Ще трябва да им кажем здрасти преди да си тръгнем.
— Къде ще ходиш след това?
— На приема в Дом Ворсмит. Голяма тъпканица ще е, но може да се окаже изключително полезно.
Докато Иван се мъчеше да разгадае последното загадъчно изречение, Оливия вдигна поглед и зърна някого. Устните й се разтвориха и очите й грейнаха, което за един твърде неприятен момент напомни на Иван за Каси Воргоров. Той проследи разтревожено погледа й. Но видя само лорд Доно Ворутиър, който тъкмо се сбогуваше със старата си приятелка графиня Вормюир. Графинята, в елегантна червена рокля, която допълваше поразително черния тоалет на Доно, го потупа по ръката, засмя се и се отдалечи. Графиня Вормюир все още беше скарана със съпруга си, доколкото знаеше Иван. Което го накара да се запита колко ли време прекарва с нея Доно и как. От което пък мозъкът му се сви като убоден.
— Дом Ворсмит, казваш? Може и аз да дойда. Няма начин да не извадят хубавото вино за повод като този. Как ще стигнете там?
— С наземна кола. Искаш ли да те закараме?
„Идеално.“
— Ами да, благодаря ти. — Беше дошъл тук с майка си и Илян — той, за да спаси боята на бързата си кола от опасностите на претъпкания паркинг, а майка му — за да е сигурна, че синът й що се появи където трябва и ще изпълни каквото му е наредено. Не беше предполагал, че отсъствието на собствената му кола ще се окаже тактическо преимущество. Усмихна се сърдечно на Оливия.
Доно се приближи към тях с доволна усмивка, която притеснително напомни на Иван за изгубената лейди Дона. Доно не беше сред хората, в чиято компания Иван държеше да го виждат повече от крайно необходимото. Може би щеше да успее да сведе до минимум светските задължения на Оливия и да я отведе оттук възможно най-бързо.