— Празненството, изглежда, е на път да се разтури — каза Доно на Оливия и кимна на Иван. — Да се обадя ли Забо да докара колата?
— Първо трябва да се видим с Делия и Дъв. После можем да тръгваме. О, предложих на Иван да го закараме до Дом Ворсмит. Ще се поберем, нали?
— Разбира се. — Доно се усмихна лъчезарно на Иван.
— Тя взе ли пакетчето? — попита Оливия Доно и хвърли поглед към червената рокля, която се мяркаше сред тълпата.
Усмивката на Доно се разшири за миг, превръщайки се в забележително по своята зловредност ухилване.
— Мда.
Докато Иван все още се опитваше, и не успяваше, да измисли как да се отърве от персоната, осигуряваща транспорта, Биърли Ворутиър се провря между масите и се стовари отгоре им. По дяволите! От трън та на глог, че и по-висок.
— Здрасти, Доно — поздрави Биърли братовчед си. — Още ли смяташ да завършиш вечерта у Ворсмит?
— Да. И теб ли искаш да закараме?
— Не. Имам други планове. Но ще съм ти признателен, ако ме хвърлиш до вкъщи.
— Разбира се.
— Бая си поговорихте с графиня Вормюир на балкона. Припомняхте си добрите стари времена, а?
— О, да. — Доно се усмихна бегло. — Това-онова, нали знаеш.
Биърли го изгледа настойчиво, но Доно се направи на ударен и не навлезе в подробности.
— Успя ли да се добереш до граф Ворпински следобед? — попита Биърли.
— Да, най-накрая, както и до двама други. Вортейн е безнадежден, но понеже бях с Оливия, поне се държа учтиво. Ворфолс, Ворхалас и Ворпатрил отказаха дори да ме приемат, за съжаление. — Доно хвърли донякъде многозначителен поглед към Иван изпод черните си вежди. — Е, за Ворфолс не съм сигурен. Никой не отвори вратата и може наистина да не си е бил вкъщи. Нямаше как да преценя.
— И как изглежда понастоящем разпределението на гласовете?
— На кантар, Биърли. Нещо, за което дори не смеех да мечтая, честно казано. И от тази несигурност направо ми се свива стомахът.
— Ще ти мине. Ъъъ… на кантар в чия полза? — попита Биърли.
— Не в наша. За съжаление. Е… — въздъхна Доно, — друго едва ли можеше и да се очаква.
Оливия рече натъртено:
— Името ти ще остане в историята. — Доно притисна ръката й върху лакътя си и й се усмихна благодарно.
Биърли сви рамене, което по неговите стандарти се равняваше на успокоителен жест.
— Никой не знае какво може да се случи и да обърне нещата.
— До утре сутринта? Не много, страхувам се. Зарът вече е хвърлен, повече или по-малко.
— Горе главата. Остават ни още няколко часа да обработим гостите в Дом Ворсмит. Просто бъди нащрек. Аз ще ти помогна. Ще се видим там…
И така, вместо да си пообщува насаме с Оливия, Иван се озова натъпкан с нея, Доно, Забо и още двамина от гвардейците на Ворутиър в задното отделение на официалната кола на покойния граф Пиер. Пиеровото возило беше едно от малкото превозни средства, които можеха да бият Майлсовата реликва от времето на Регентството, както по мухлясал от старомодност лукс, така и по параноичната си степен на бронираност, благодарение на която най-високата му скорост приличаше на клатушкащо се търкаляне през гъста кал. Не че не беше удобна — по космическите станции Иван беше нощувал в хотелски стаи, които бяха по-малки от задното й отделение. Но незнайно как Оливия се беше озовала между Доно и Забо, а Иван споделяше телесна топлина с двамата гвардейци.
Бяха преполовили пътя до Дом Ворсмит, когато Доно престана да се взира смръщено през купола, наведе се рязко към интеркома и нареди на шофьора си:
— Йорис, отбий към апартамента на граф Ворфолс. Да видим дали този път ще ни отвори.
Колата се заклати и направи обратен завой. След няколко минути жилищната кооперацията на Ворфолс се изпречи пред погледа им.
Родът Ворфолс биеше рекорда по избиране на губещата страна във всички бараярски войни от последното столетие, включително колаборационистична политика спрямо сетаганданците и подкрепа за погрешната страна във Вордарианското претендентство. Донякъде необщителният им сегашен представител, потиснат от многобройните поражения на предците си, живееше на ръба на мизерията в столичния град, препитавайки се от наема, който един предприемчив селянин с грандиозни амбиции му плащаше за проветривата стара семейна къща. Вместо регламентирания взвод от двайсет гвардейци Ворфолс държеше само един, също толкова потиснат и застаряващ човечец, който изпълняваше двойна служба като всички останали в прислугата на графа. И все пак упоритият и продиктуван от най-различни опасения отказ на Ворфолс да се присъедини към която и да било фракция, партия или проект, без значение колко добронамерени изглеждат, поне означаваше, че няма да гласува автоматично в полза на Ришар. „А гласът си е глас — помисли си Иван, — без значение колко ексцентричен е притежателят му.“