Тесен многоетажен гараж, пристроен към сградата, осигуряваше подслон за колите на живущите срещу солена такса, без съмнение. Местата за паркиране в столицата обикновено се даваха под наем с цена на квадратен метър. Йорис вмъкна наземната кола на Пиер през тесния вход и моментално наби спирачки — всички места за посетители на първото ниво бяха заети.
Иван преосмисли плана си да остане с Оливия в уютната кола, когато тя скочи да придружи Доно. Доно остави Йорис да чака някое място да се освободи и ескортиран от Оливия и гвардейците си, излезе през входа за пешеходци и заобиколи към входната врата на кооперацията. Разкъсван между любопитството и предпазливостта, Иван се помъкна след тях. С отсечен жест Забо остави един от хората си на пост до входа, а друг до асансьора на третия етаж, така че когато стигнаха до апартамента на Ворфолс, се бяха стопили до не толкова внушителната групичка от четирима.
Над номера на апартамента имаше дискретна медна табелка, завинтена накриво. Шрифтът на надписа „Дом Ворфолс“ трябваше да мине за внушителен, но предвид обстоятелствата изглеждаше просто трогателен. Което припомни на Иван често повтаряното твърдение на леля му Корделия, че управниците са държавници само в представите на поданиците си. Лорд Доно натисна звънеца.
След няколко минути от интеркома прозвуча нечий сърдит глас. Малкото квадратче на екрана си остана тъмно.
— Какво искате?
Доно погледна Забо и прошепна:
— Това Ворфолс ли е?
— Май да — измърмори Забо. — Не е достатъчно треперлив за стария му гвардеец.
— Добър вечер, граф, Ворфолс — спокойно каза Доно в интеркома. — Аз съм лорд Доно Ворутиър. — Махна към придружителите си. — Вярвам, познавате Иван Ворпатрил и моя главен гвардеец Забо. И госпожица Оливия Куделка. Отбих се да поговорим за утрешното гласуване, касаещо графската титла на моя окръг.
— Много е късно — каза гласът.
Забо завъртя очи.
— Не бих искал да нарушавам почивката ви — притисна го Доно.
— Добре. Вървете си.
Доно въздъхна.
— Разбира се, сър. Но преди да си тръгнем, поне бихте ли ми казали как смятате да гласувате утре?
— Не ми пука кой Ворутиър ще получи титлата. Цялото семейство е малоумно. Господ да ви убие и двамата.
Доно си пое дълбоко дъх и продължи да се усмихва.
— Да, сър, но помислете за последствията. Ако се въздържите и вотът се провали, ще трябва да се проведе отново. И отново и отново, докато не се стигне до мнозинство. Нека също така ви обърна внимание, че братовчед ми Ришар е много неспокоен човек, избухлив, любител на фракционерството и политическите боричкания — нима бихте искали такъв колега в Съвета?
Интеркомът мълча толкова дълго, че Иван се зачуди дали Ворфолс не се е върнал в леглото.
Оливия се наведе в обхвата на камерата и каза усмихнато:
— Граф Ворфолс, ако гласувате за лорд Доно, няма да съжалявате. Той ще служи усърдно както на окръг Ворутиър, така и на Империята.
След малко гласът се обади отново:
— Ти си едно от момичетата на комодор Куделка, нали? Това означава ли, че Арал Воркосиган поддържа тази идиотщина?
— Лорд Майлс Воркосиган, който замества баща си в Съвета, ме подкрепя напълно — отговори Доно.
— Доста си неспокоен май.
— Без съмнение — любезно се съгласи Доно. — Та как все пак смятате да гласувате?
Още една пауза.
— Не знам. Ще си помисля.
— Благодаря ви, сър. — Доно им даде знак да тръгват и малката свита го последва към асансьора.
— Това не прозвуча много окончателно — отбеляза Иван.
— Имаш ли представа колко окуражително звучи „Ще си помисля“ на фона на някои от отговорите, които получих? — жално отвърна Доно. — В сравнение с някои от колегите си граф Ворфолс е извор на либералност. — Подбраха гвардееца и слязоха с асансьора. Когато стигнаха до приземния етаж, Доно добави: — Трябва да признаеш, че Ворфолс е почтен човек. Има не един и два непочтени начина да изстиска средства от окръга си, за да живее малко по-охолно тук, но не го прави.
— Ха! — обади се Забо. — Ако аз бях един от васалите му, щях даже да го насърча да открадне нещо, по дяволите! По-добре ще е от този фарс. Ворите просто не живеят така. Човек с неговото положение все трябва да поддържа някаква фасада.
Излязоха от сградата — Забо отпред, Доно и Оливия незнайно как озовали се един до друг, Иван след тях, следван на известно разстояние от двамата гвардейци. Когато влязоха в гаража през входа за пешеходци, Забо спря рязко и каза: