А после, когато Ворбар Султана изникна пред погледа й, забрави за дилемите на плътта. Беше вечер и великолепният залез рисуваше по облаците, докато совалката се снижаваше към космодрума. Градските светлини придаваха на привечерния пейзаж нещо вълшебно. Скъпите познати неща изникваха едно след друго пред погледа й — извиващата се река, истинска река след мизерните фонтани в подземния свят на бетанците, големите мостове — възпяващата ги народна песен на четири езика зазвуча в главата й, — основните монорелсови линии… после приземяването и финалният вой, когато совалката спря на пистата. „У дома, у дома, вече съм си у дома!“ Едва се сдържаше да не разблъска бавните стари хора пред себе си. Но ето че най-после се измъкна — през свързващия ръкав, после през лабиринта от коридори. „Дали ще ме чакат? Всички ли са тук?“
Не я разочароваха. Всичките бяха тук, до последния, цял взвод, заели най-доброто място до колоните, възможно най-близо до изхода — мама, стиснала огромен букет цветя, Оливия, вдигнала над главата си голям цветен плакат, украсен с шарени панделки, който гласеше „ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, КАРИЙН!“, Мартя, която заподскача възбудено, когато я видя, Делия, която изглеждаше толкова сдържана и зряла, и самият татко, все още облечен в непарадната си зелена униформа, явно дошъл направо от кабинета си в щаба, който се подпираше на бастуна си и се смееше. Груповата прегръдка разтопи болното от носталгия сърце на Карийн, нищо че плакатът се нагърчи, а цветята се смачкаха. Оливия се кискаше, Мартя пищеше от радост и дори татко изтри с ръка насълзените си очи. Другите пътници ги зяпаха — онези от мъжки пол с копнеж. Русият командоски отряд на комодор Куделка, както обичаха да се шегуват младите офицери от щаба. Тя се зачуди дали Мартя и Оливия продължават да ги тормозят нарочно. Бедните момчета полагаха неимоверни усилия да се предадат, но досега нито една от сестрите не беше пожелала да вземе пленници, с изключение на Делия, която явно бе довела до капитулация комарския приятел на Майлс по време на Зимния празник — цял комодор от ИмпСи, представете си! Карийн нямаше търпение да се прибират вкъщи и да научи всички подробности около годежа.
Като говореха всички едновременно, освен татко, който се беше отказал още преди години и сега само слушаше доволно, се отправиха да приберат багажа на Карийн и после към наземната кола. Татко и мама явно бяха заели за случая огромната кола на лорд Воркосиган, в комплект с гвардеец Пим, който да шофира, така че всички да се поберат в задното й отделение. Пим я поздрави сърдечно с добре дошла от свое име и от името на господаря си, струпа куфарите й на седалката до себе си и колата потегли.
— Мислех, че ще се прибереш, облечена в един от онези бетански саронги тип монокини — подразни я Мартя, когато колата напусна космодрума и се отправи към дома.
— Имах такова намерение. — Карийн скри ухиленото си лице в огромния букет, който изпълваше ръцете й. — Но тук е малко студено за такова облекло.
— Ама ти наистина ли си носила такива сарноги на Бета?
За щастие, преди Карийн да бъде принудена или да отговори, или да се направи на разсеяна, се намеси Оливия.
— Като видях колата на лорд Воркосиган, помислих, че може и лорд Марк да се прибира заедно с тебе, но мама каза, че не било така. Няма ли да дойде за сватбата?
— О, ще дойде. Той всъщност тръгна от Бета преди мен, но по пътя смяташе да спре на Ескобар, за да… — тя се поколеба — по някаква своя работа. — В действителност Марк беше отишъл да си набави лекарства за отслабване, по-силни от онези, които бетанската му терапевтка беше склонна да му предпише, от една клиника на избягали от Джаксън Хол лекари, в която Марк имаше финансово участие. Без съмнение щеше едновременно с това да провери как върви и бизнесът на клиниката, така че не беше излъгала съвсем.