Доно вече не беше толкова прежълтял и седеше съвсем леко приведен напред.
— Трябва да го заведем на лекар — разтревожено каза Оливия.
— Да. Ще ни трябват лекарства — съгласи се Иван. — Стимуланти за някои — хвърли поглед към Забо, който помръдна и изпъшка, но не успя да се добере до съзнание — и фаст-пента за други. — Навъси се към купчината тела от другата страна. — Някоя от тези мутри да ти е позната, Доно?
Доно примижа.
— Никога не съм ги виждал.
— Наемници, предполагам. Наети чрез бог знае колко посредници. Може да минат дни преди градската полиция или ИмпСи, в случай че се заинтересуват, да стигнат до дъното на тази история.
— Дотогава гласуването ще е минало — въздъхна Доно.
„Не искам да имам нищо общо с това. Не е моя работа. Не е моя вината.“ И все пак случилото се беше политически прецедент, който нямаше да се хареса никому. Беше си направо безобразно. Беше просто… нередно, и толкова.
— Оливия — внезапно каза Иван, — можеш ли да караш колата на Доно?
— Мисля, че да…
— Добре. Помогни ми да ги натоварим вътре.
С помощта на Оливия, Иван успя да натовари тримата зашеметени гвардейци на Ворутиър в задното отделение при нещастния Йорис, а обезоръжените мутри метнаха в собствения им пикап. Иван заключи вратите отвън, после взе виброножа, незаконните зашеметители и шишето с течния бинт. Оливия помогна нежно на Доно да докуцука до колата си и го настани на предната седалка с ранения крак навън. Иван задържа поглед върху двойката — русата глава сведена към черната, въздъхна дълбоко и поклати глава.
— Накъде? — извика Оливия, докато натискаше контролните бутони за спускане на купола.
Иван се метна в кабинката на пикапа и викна през рамо:
— Към Дом Ворпатрил!
ГЛАВА 18
В голямата зала на Съвета на графовете цареше хладна атмосфера въпреки ярките, многоцветни петна, които слънцето хвърляше върху дъбовия паркет през стъклописа на източните прозорци. Майлс мислеше, че е подранил, но Рене го беше изпреварил и вече седеше на банката на окръг Ворбретен. Майлс подреди документите и схемите си върху своята банка на първия ред и отиде при Рене, чието място беше на втория ред, вдясно.
Рене изглеждаше достатъчно спретнат в тъмнозелената фамилна униформа с оранжеви кантове, но лицето му беше посърнало.
— Е — каза Майлс с престорена бодрост, за да повдигне духа му. — Започва се.
Рене се усмихна едва-едва.
— Работата е на кантар. Няма да успеем, Майлс — каза той и почука с пръст по схемата, същата като онази върху банката на Майлс.
Майлс вдигна крак върху пейката, на която седеше Рене, наведе се напред с подчертано нехайство и хвърли поглед на документите.
— Надявах се да се справим по-добре — призна той. — Но предварителният ни разчет не е окончателен. Никога не се знае кой ще промени решението си в последния момент и ще наклони везните.
— За съжаление, това е вярно и в двете посоки — жално отбеляза Рене.
Майлс сви рамене и реши за в бъдеще да планира много по-голям резерв при подобни гласувания. „Демокрация, пфу!“ Усети трепета на старата и до болка позната адреналинова атака преди всяко сражение, но без гарантирания катарзис да застреля някого по-късно, ако нещата наистина се объркат. От друга страна, и него беше малко вероятно да го гръмнат тук. „Мисли за предимствата.“
— Постигна ли някакъв напредък снощи, след като тръгна с Грегор? — попита го Рене.
— Мисля, че да. Стоях до два през нощта, преструвах се, че пия, и спорех с приятелите на Хенри Ворволк. Струва ми се, че успях да ти осигуря Воргарин. Доно… не се котираше толкова добре. Как минаха нещата снощи у Ворсмит? Успяхте ли с Доно да прилъжете някого в последния момент?
— Аз успях — каза Рене, — но Доно така и не се появи.
Майлс се намръщи.
— Така ли? Мислех, че ще ходи на приема. Двамата заедно можехте да постигнете повече, дори и без мен.
— Човек не може да бъде на две места едновременно. — Рене се поколеба. — Братовчед му Биърли лобираше за него през цялото време. Накрая отиде да го търси и не се върна.
— Хм. — Ако… не, по дяволите. Ако Доно е бил убит, досега щеше да се е разчуло и залата щеше да се пръска по шевовете. Клюкарската агенция на гвардейците във Ворбар Султана щеше да се е погрижила за това, или от ИмпСи щяха да се обадят, или нещо друго. Все щеше да е чул отнякъде. Щеше ли?
— Татя е тук. — Рене въздъхна. — Каза, че нямало да издържи да чака у дома, без да знае… ако въобще има „у дома“ след заседанието.
— Всичко ще бъде наред.