Майлс отиде до подиума в средата на залата и вдигна глава към извитата галерия с богато резбован дървен парапет — тя започваше да се пълни с любопитни роднини на графовете и с други хора, които имаха правото или достатъчно силното желание да си осигурят пропуск. Татя Ворбретен също беше там, на задния ред, по-посърнала и от съпруга си, заедно с една от сестрите на Рене. Майлс вдигна оптимистично палец към нея, макар оптимизмът да не беше сред доминиращите му чувства в момента.
Залата също започваше да се пълни. Пристигна групичката на Борис Вормонкриеф, включително младият Сигюр Ворбретен. Двамата с Рене си размениха по едно учтиво, предпазливо кимване. Сигюр не изяви претенции към банката на Рене, а седна близо до тъст си. Беше облечен неутрално, в консервативно ежедневно облекло — явно не беше събрал кураж да се появи във фамилната униформа на рода Ворбретен. Изглеждаше нервен, което би подобрило настроението на Майлс, ако не знаеше, че Сигюр по принцип си изглежда така. Майлс се върна на банката си и се зае да успокоява собствените си нерви, като отмята пристигналите. Рене се приближи до него.
— Къде е Доно, за бога? Няма как да му отстъпя Кръга, ако закъснее.
— Не се паникьосвай. Консерваторите сами ще го ударят на процедурни въпроси, докато не пристигнат всичките им хора. Някои от които няма да пристигнат. Ако трябва, ще взема думата и ще дрънкам разни глупости, но междувременно нека оставим обструкциите на тях.
— Добре — каза Рене и се върна на мястото си. Оплете пръсти върху банката, сякаш не знаеше къде другаде да ги дене.
Дяволите го взели, Доно имаше двайсет добре обучени гвардейци. Нямаше начин да изчезне и никой да не забележи липсата му. Един потенциален граф би трябвало да е способен сам да намери пътя до залата на Съвета. Не би трябвало да му е нужен Майлс, за да го хване за ръчичката и да го доведе. Лейди Дона беше известна с модните си закъснения и с драматичните си появи. Би трябвало да е зарязала и тези си навици на Бета, заедно с останалия си багаж. Майлс забарабани с пръсти по банката, изви се леко встрани, така че Рене да не го вижда, и включи комуникатора на китката си.
— Пим?
— Да, милорд? — веднага се отзова Пим от поста си на паркинга пред двореца, където охраняваше колата на Майлс и без съмнение си приказваше сладко-сладко с другите гвардейци, натоварени със същото задължение. Е, не с всички — граф Ворфолс винаги пристигаше сам и с автотакси. Само дето днес още не беше пристигнал.
— Искам да се обадиш от мое име в Дом Ворутиър и да разбереш дали лорд Доно е тръгнал за насам. Ако нещо го задържа, погрижи се да отстраниш пречките и гледай да дойде възможно най-скоро. Съдействай му всячески, разбра ли? След това ми докладвай.
— Разбрано, милорд. — Мъничикият светлинен индикатор на комуникатора примигна и угасна.
Ришар Ворутиър влезе с маршова стъпка в залата, войнствен и наперен в спретната униформа на Дом Ворутиър, която сама по себе си даваше глас на претенциите му за графската титла. Подреди записките си на банката на окръг Ворутиър — на втория ред в центъра, — огледа залата и бавно тръгна към Майлс. Синьото и сивото на униформата му стоеше добре, но когато се приближи до банката му, Майлс с тайно задоволство отбеляза, че страничните шевове са били отпускани наскоро. Колко ли точно години я бе държал Ришар в гардероба си и бе чакал този момент? Майлс го поздрави с усмивка, предназначена да прикрие гнева му.
— Казват — изръмжа Ришар, — че когато купиш един честен политик, той си остава купен. Ти, изглежда, не попадаш в тази категория, Воркосиган.
— Би трябвало да избираш по-мъдро враговете си — изсъска в отговор Майлс.
Ришар изсумтя.
— Същото се отнася и за теб. Аз не блъфирам. Както сам ще се убедиш преди денят да е свършил. — След тези думи Ришар се отправи към групичка мъже, събрали се около банката на Вормонкриеф.
Майлс овладя раздразнението си. Поне бяха разрошили перушината на Ришар — в противен случай едва ли би реагирал така. Къде, по дяволите, беше Доно? Нахвърли разсеяно няколко скици на наемнически ръчни оръжия в полето на схемата, докато си мислеше как никак не му се иска Ришар Ворутиър да седи току извън полезрението му през следващите четиридесет години.
Залата продължаваше да се пълни, ставаше по-топла и по-шумна, оживяваше. Майлс стана и започна обиколка на помещението, като поздравяваше съюзниците си от Прогресивната партия и спираше да добави по някоя последна дума в подкрепа на Рене и Доно пред онези, които фигурираха в списъка му като колебаещи се. Появи се и Грегор, една минута преди обявения начален час — влезе през малката врата към личната му конферентна зала зад императорския подуим. Зае обичайното си място на обикновения си военен лагерен стол, с лице към графовете, и кимна на лорд пазителя на ораторския кръг. Майлс прекъсна поредния си разговор и се върна на мястото си. Стана време и лорд пазителят призова за ред в залата.