— И на мен ми е трудно да повярвам на нещата, които казва Биърли — лаконично отвърна Майлс, издърпа още един стол пред комтаблото, толкова близо до първия, колкото посмя, и й помогна да се настани. — Откъде се взеха всичките? — Освен че следите им водеха към отдел Операции към Имперския щаб. „Иване, плъх такъв, с теб тепърва ще си поприказваме що за клюки сееш на работното си място…“
— Майор Замори намина при професорката миналата седмица — каза Екатерин. — Изглежда приятен човек. Поприказва си с Ники… Бях впечатлена от търпението му.
Майлс пък беше впечатлен от съобразителността му. Проклетият му майор съвсем правилно беше разпознал Ники като една от малкото пукнатини в защитата на Екатерин.
— Вормонкриеф се появи за пръв път преди няколко дни. Боя се, че е малко отегчителен, горкият. Ворутиър дойде с него днес сутринта. Не мисля, че е бил поканен или нещо такова.
— Предполагам, че си е намерил нова жертва, която да дои — каза Майлс. Членовете на рода Ворутиър, изглежда, се деляха на две категории — шумни и саможиви. Бащата на Биърли, най-малкият син от своето поколение, беше стиснат човекомразец от втория тип и идваше в столицата само в краен случай. — Биърли е печално известен с очевидната си липса на източници за издръжка.
— Добре се прикрива, ако е така — замислено рече Екатерин.
Бедността сред представителите на висшата класа беше добре позната на Екатерин, осъзна Майлс. Думите му не бяха предназначени да предизвикат съчувствие към Биърли Ворутиър. По дяволите.
— Стори ми се, че майор Замори не остана много доволен, когато се появиха изневиделица — продължи Екатерин. После добави неспокойно: — Изобщо не знам защо дойдоха.
„Скоро поглеждала ли си се в огледалото?“ — въздържа се да й подскаже Майлс. Вместо това вдигна вежди.
— Така ли?
Тя сви рамене и се усмихна с известна доза горчивина.
— Намеренията им са добри, предполагам. Сигурно съм била твърде наивна да смятам, че това — тя посочи черната си рокля — ще е достатъчно, за да ми спести тази досада. Благодаря, че се опитахте да ги отпратите на Комар, макар да не мисля, че схванаха подтекста. Моите намеци, изглежда, не действат. А не ми се иска да бъда груба.
— Защо не? — каза Майлс с надеждата да окуражи този й ред на мисли. Макар че грубостта можеше и да не подейства при Биърли — току-виж само го настървила да се включи в състезанието. Майлс потисна нездравия импулс да се осведоми дали и други необвързани господа са изниквали на прага й през последната седмица, или групичката отпреди малко изчерпва целия инвентар. Предпочиташе да не знае отговора. — Но стига сме говорили за тази, както вие се изразихте, досада. Хайде да поговорим за моята градина.
— Да, хайде — признателно откликна тя и извика на дисплея двата виртуални проекта, които условно бяха нарекли „селската градина“ и „градската градина“. Главите им се сведоха една към друга, точно както си го беше представял Майлс. При всяко вдишване усещаше парфюма в косите й.
Селската градина беше решена в натуралистичен стил, с неравни пътечки, провиращи се през засадени нагъсто местни растения, имаше игриво поточе и дървени пейки, пръснати тук-там. Градската градина представляваше съвкупност от правоъгълни тераси, изградени от лят пластобетон, които служеха едновременно за пейки, алеи и канали за течащата вода. Посредством серия умели въпроси, Екатерин му помогна да стигне до заключението, че сърцето му е откраднала селската градина, макар окото му да беше съблазнено от пластобетонните фонтани.
Пред смаяния му поглед тя нанесе промени в селския проект, като увеличи наклона, за да подчертае поточето, което започваше със скалист водопад, извиваше се под формата на S и свършваше в малка изкуствена пещера. Централния кръг, където пътечките се пресичаха, промени в традиционната тухлена мозайка, с герба на Воркосиган — стилизирано кленово листо на фона на три застъпващи се триъгълника, символизиращи планините на семейния окръг — очертан с по-светли тонове за контраст. Целият парк потъна още малко под нивото на улицата, така че да се увеличи дължината на склоновете, а градският шум да намалее.
— Да — каза най-накрая той, повече от доволно. — Това е то. Дерзайте оттук нататък. Можете да започнете с подбора на фирмите изпълнителки и офертите, които ще ви предложат.
— Сигурен ли сте, че наистина искате да продължим? — попита Екатерин. — Боя се, че опитът ми стига дотук. Всичките ми проекти досега са били виртуални.
— А — самодоволно изсумтя Майлс, защото беше очаквал това колебание в последната минута. — Сега е моментът да ви свържа с човека, който се занимава с бизнесделата ми — Ципис. Той се е занимавал с организацията на всичките строителни работи и поддръжката на семейната собственост през последните трийсет години. Знае на кои хора може да се разчита и от кои семейни имения да изтегли работна ръка или материали. Ще се радва да ви помага за проекта. — „Всъщност вече го уведомих, че ще му отрежа главата, ако не се радва от началото до края.“ Не че му се беше наложило да го притисне особено — Ципис, изглежда, намираше странно очарование във всички аспекти на бизнесуправлението и беше в състояние да говори за тях с часове. На Майлс му идеше да се разсмее, макар и горчиво, при мисълта колко пъти бе спасявал кожата на наемническата си флотилия благодарение не на обучението си в ИмпСи, а на някой от презираните уроци на Ципис. — Ако сте склонна да му станете ученичка, той ще бъде ваш роб.