Ципис, грижливо инструктиран, отговори лично по комтаблото от офиса си в Хасадар и Майлс ги представи един на друг. Новото запознанство обещаваше да се развие добре — Ципис беше на възраст, семеен от много време и искрено заинтригуван от парковия проект. Почти веднага преодоля бдителната свенливост на Екатерин. Още преди края на първия им дълъг разговор тя вече беше превключила от режим на „определено не бих могла“ към обсъждане на евентуалните фирми изпълнителки и съставянето на строен план, който, с малко късмет, щеше да започне с изкопни работи още в началото на следващата седмица. О, да. Определено обещаваше да потръгне. Ципис високо ценеше схватливите ученици. Екатерин беше от онези хора, тип „покажи им само веднъж“, които, както се бе убедил Майлс през наемническия си период, бяха по-ценни от неочакван резерв кислород в спешни случаи. А Екатерин дори не подозираше колко рядко се срещат такива хора.
— Мили боже! — възкликна тя, докато подреждаше записките си, след като Ципис прекъсна връзката. — Колко много знае този човек! Май ще трябва да ви плащам за уроците му.
— Заплащане — сети се Майлс. — Да. — Извади един кредитен чип от джоба си. — Ципис ви отвори сметка, от която да покривате всички възникнали разходи. А това е личният ви хонорар за направения проект.
Екатерин го вкара в комтаблото.
— Лорд Воркосиган, това е твърде много!
— Не, не е. Накарах Ципис да проучи колко взимат за подобна проектантска работа в три различни компании. — Е, въпросните три компании случайно бяха най-добрите в проектантския бизнес, но пък нима би наел нещо по-малко? — Тази сума е средна спрямо офертите им. Ципис може да ви ги покаже.
— Но аз съм аматьор.
— Не за дълго.
Чудо на чудесата, последното успя да си спечели усмивка, в която се четеше все по-голяма увереност в собствените сили.
— Аз само подредих няколко съвсем стандартни проектантски елемента.
— Добре де, значи десет процента от сумата е за проектантските елементи. Останалите деветдесет процента са за това, че знаете как да ги подредите.
Ха, това не го оспори. Няма начин да си толкова добър в нещо и да не го знаеш, пък макар и в някое тайно кътче на сърцето си, колкото и да си бил принуден от обстоятелствата и хората да наденеш за постоянно маската на комплексирана скромност.
Това, усети той, беше подходящ момент срещата им да приключи в добро настроение. Не искаше да се мотае наоколо дотам, че да я отегчи, както очевидно беше направил Вормонкриеф. Беше ли прекалено рано да… не, щеше да опита.
— Между другото, организирам вечеря за няколко мои стари приятели — семейство Куделка. Карийн Куделка, тя е нещо като протеже на майка ми, тъкмо се върна от колонията Бета, където учи една година. Едва ли й липсват ангажименти, но веднага щом определя ден, когато всички да са свободни, бих искал и вие да дойдете и да се запознаете с тях.
— Не бих искала да се натрапвам…
— Четири дъщери — прекъсна я любезно той, — Карийн е най-малката. И майка им, Дру. И комодор Куделка, разбира се. Познавам ги, откакто се помня. И годеникът на Делия, Дъв Галени.
— Семейство с пет жени? Всичките накуп? — Осезателна нотка на завист се прокрадна в тона й.
— Мисля, че ще ги харесате много. Както и те вас.
— Не познавам много жени във Ворбар Султана… всички са толкова заети… — Погледна черната си рокля. — Наистина не е редно да ходя на гости толкова скоро.
— Семейно събиране — подчерта той, обръщайки платната да хване благоприятния вятър. — Разбира се, ще поканя и професора и професорката. — Защо не? В крайна сметка имаше деветдесет и шест стола.
— Навярно… тогава би било приемливо.
— Отлично! Ще ви се обадя за деня. О, и погрижете се да уведомите Пим, така че да предупреди охраната кога ще пристигнат работниците, иначе няма да ги пуснат.