— Дядо Вортис казва, че всички тези мъже искат да се оженят за теб — добави той, явно намирайки подобно твърдение за твърде невероятно. — Това наистина ли е вярно?
„Благодаря ти, скъпи ми вуйчо“ — помисли си раздразнено Екатерин. Беше се чудила как да обясни ситуацията на едно деветгодишно момче. Макар че, за разлика от нея, Ники, изглежда, не намираше идеята за чак толкова ужасяваща.
— Това би било незаконно — промърмори тя. — Ексцентрично, във всички случаи. — Усмихна се едва-едва, сетила се за определението, използвано от Биърли Ворутиър.
Ники нацупи презрително устни на шегата й.
— Знаеш какво имам предвид! Ще избереш ли някой от тях?
— Не, миличък — увери го тя.
— Добре. — После след кратко мълчание добави: — Макар че ако избираше, майор би било по-добре от лейтенант.
— Защо?
Екатерин го наблюдаваше заинтригувано как се мъчи да формулира нещо от сорта на: „Вормонкриеф е един досаден вор, който се държи покровителствено“, но, за нейно облекчение, Ники не намери подходящите думи. Най-накрая се спря на следното:
— Майорите изкарват повече пари.
— Много практично — отбеляза вуйчо Вортис и явно все още подозиращ жена си в неразумна щедрост, пресипа половината от новия си запас сладки в друг плик и тръгна да ги скрие на сигурно място в лабораторията си, която се помещаваше в мазето. Ники се повлече след него.
Екатерин опря лакти на кухненската маса, подпря брадичка на дланите си и въздъхна.
— Стратегията на вуйчо Вортис може и да не е толкова лоша като идея. Заплахата да ги хванат на работа може да ни отърве от Вормонкриеф и със сигурност ще прогони Ворутиър. Макар да не съм сигурна, че ще проработи при майор Замори. Виж, омекналите зеленчуци може да постигнат успех и на трите фронта.
Вуйна Вортис я погледна с насмешлива усмивка.
— И какво искаш да направя, Екатерин? Да започна да казвам на потенциалните ти ухажори, че не приемаш посетители?
— Мислиш ли, че би могла? След като започна работата по парковия проект, няма да е далеч от истината — каза Екатерин.
— Горките момчета. Направо да ги ожалиш.
Екатерин се усмихна бегло. Усещаше придърпването на това съчувствие, като хищна ръка, която я тегли назад към мрака. Кожата й настръхна.
Напоследък всяка нощ, която прекарваше сама в леглото, без Тиен, беше като отрязък от някакъв рай за самотници. Можеше да протяга на воля ръце и крака, да лежи вляво, вдясно или по средата и да не мисли за компромиси, да не чувства объркване, да не се примирява с наложени задължения, уговорки, кухо уважение и необходимостта да изпуска парата на нечие напрежение. Да не мисли за Тиен. През дългите години на брака им почти беше престанала да усеща хомотите, привързващи я към него — обещанията и страха, нуждите му, които все не търпяха отлагане, тайните и лъжите му. Когато смъртта му най-после я бе отървала от оковите на собствената й клетва, сякаш цялата й душа се бе събудила отведнъж, изтръпнала болезнено, като крайник след възстановяване на кръвообращението. „Не бях подозирала в какъв затвор съм живяла, докато не излязох на свобода.“ При мисълта отново да влезе доброволно в килията на семейния живот и да заключи вратата след себе си с нова клетва, й идеше да побегне с писъци. Тя поклати глава.
— Не ми трябва друг използвач.
Вуйна й скъси вежди.
— Не ти трябва друг Тиен, това е сигурно. Но не всички мъже са като Тиен.
Екатерин сви замислено юмрук.
— Но аз съм си същата. Не знам дали мога да бъда близка с някого, без несъзнателно да се върна към старите си изровени коловози. Без да се раздам до дъно и после да се оплаквам, че не ми е останало нищо. Най-ужасната мисъл, с която се сблъсквам, погледна ли назад, е мисълта, че вината не беше само на Тиен. Аз допуснах положението да става все по-лошо и по-лошо. Ако беше имал късмета да си вземе жена, която да застане решително до него, която да настоява…
— От логиката ти ме заболява главата — тихо отбеляза вуйна й.
Екатерин сви рамене.
— Всичко това си е чиста теория. Вече.
След дълго мълчание професорката я попита любопитно:
— А какво мислиш за Майлс Воркосиган?
— Готин е. От него не ми настръхва перушината.
— Мислех, че… когато бяхме още на Комар… стори ми се, че самият той се интересува от теб.
— О, това беше само шега — решително заяви Екатерин. Шегата им беше преминала малко границите навярно, но тогава и двамата бяха уморени и изпълнени с еуфория след щастливия край на цялото онова страховито преживяване… спомни си ослепителната усмивка и грейналите очи върху умореното му лице. Трябваше да е шега. Защото ако не беше шега… щеше да й се наложи да побегне с писъци. А беше толкова уморена, че едва можеше да се изправи на крака. — Но е хубаво, че открих някой, който искрено се интересува от градини.