— Хм — промърмори вуйна й и взе следващото есе от купчината.
Следобедното слънце на Ворбарсултанската пролет стопляше сивия камък на замъка Воркосиган до нещо почти приемливо, отсъди Марк, докато колата му под наем завиваше в алеята. Охранителят от ИмпСи на портата не беше сред онези, с които Марк се беше запознал миналата година. Държеше се почтително, но не за сметка на задълженията си, и дори стигна дотам да провери длановия отпечатък и да сканира ретината му преди да им махне да продължат, като измърмори нещо, което може и да беше извинение. Марк гледаше втренчено през купола на колата, докато завиваха по алеята към колонадата пред официалния вход.
Ето я пак къщата на Воркосиган. Дали беше дом? Чувстваше уютното си студентско апартаментче на колонията Бета много повече като дом от тази огромна купчина камъни. Но макар да беше гладен, изнервен, уморен, напрегнат и загубил представа за времето след пътуването със скоковия кораб, този път поне не се мяташе в пристъп на ужас. Беше си просто къщата на Воркосиган. Можеше да се справи. И веднага щом влезе, можеше да се обади на Карийн, точно така! Отвори купола веднага щом колата спря с въздишка до бордюра, и се обърна да помогне на Енрике с разтоварването на багажа.
Краката му едва бяха докоснали настилката, когато гвардеец Пим изскочи през вратата и му отдаде чест — отсечено, но и някак укорително.
— Милорд Марк! Трябваше да се обадите от космодрума, милорд. Щяхме да ви вземем както подобава.
— Няма нищо, Пим. Пък и не мисля, че багажът ни щеше да се събере в бронираната кола. Не се притеснявай, тепърва има с какво да ми помогнеш. — Взетата под наем товарна кола, която ги беше следвала от космодрума, мина покрай охранителя при портите, продължи с пухтене по алеята и спря със скърцане зад тях.
— Божке, божке — промърмори под сурдинка Енрике, когато Майлс му се притече на помощ да извадят чупливия сандък, който беше пътувал между двамата в наземната кола, и да го оставят на земята. — Ти наистина си лорд Воркосиган. Честно казано, досега не ми се вярваше много-много.
— Наистина съм лорд Марк — поправи го той. — Гледай да го запомниш. Тук това е важно. Не съм и никога няма да бъда наследник на графската титла. — Марк кимна към дребния мъж, който тъкмо излизаше от господарската къща през орнаментираните двойни врати, сега широко и гостоприемно отворени. — Той е лорд Воркосиган.
Майлс не изглеждаше зле, въпреки слуховете за влошеното му здраве, изтекли до колонията Бета. Някой се беше погрижил да подобри цивилния му гардероб, ако се съдеше по хубавия сив костюм, с който беше облечен; освен това Майлс го изпълваше добре — нямаше и помен от болезнената му слабост отпреди година, когато Марк го беше видял за последно. Той тръгна ухилен към Марк, с протегната ръка. Успяха да се здрависат — крепко и по братски. Марк умираше за една прегръдка, но не от Майлс.
— Марк, дяволите те взели, изненада ни. Трябваше да ни се обадиш още при влизането в орбита. Пим щеше да те чака на космодрума.
— Вече ме посъветваха в същия смисъл.
Майлс отстъпи крачка назад и го огледа отгоре до долу, при което Марк пламна в остър пристъп на стеснителност. Благодарение на медикаментите, дадени му от Лили Дърона, беше изпикал повече сланина за значително по-кратко време от нормалното и се бе придържал с религиозно себеотрицание към строгия режим на хранене и количество изпити течности, който трябваше да обезвреди патологичните странични ефекти. Беше му казала, че към лекарството не се привиква, и Марк й вярваше — нямаше търпение да се отърве от омразното тегло. Сега тежеше съвсем малко повече от последния път, когато кракът му беше стъпил на Бараяр, точно според плана. Убиец беше освободен от затвора на плътта и вече можеше да ги защитава в случай на крайна необходимост… Но Марк не беше предполагал, че ще изглежда толкова провиснал и сивкав, сякаш се топеше и разкривяваше като свещ на слънце.
И наистина, следващите думи на брат му бяха:
— Как си? Не изглеждаш много добре.
— От скоковете е. Ще се оправя. — Усмихна се с усилие на волята. Не знаеше дали е от лекарствата, от Бараяр, или от това, че Карийн му липсваше, но определено се чувстваше на нокти. Затова пък съвсем точно знаеше какво ще го оправи. — Чувал ли си се с Карийн? Нормално ли е пристигнала?
— Да, дойде си жива и здрава, миналата седмица. Какво има в онзи странен сандък с нивата?
На Марк му се искаше да се види с Карийн повече от всичко във вселената, но първо трябваше да свърши нещо друго. Обърна се към Енрике, който зяпаше двамата близнаци с откровено любопитство.