Марк продължи:
— Искам да основа развойна компания тук, на Бараяр, която да пусне на пазара съществуващите маслени буболечки и едновременно с това да финансира създаването на нови разновидности. Мисля, че с научен гений като Енрике и с финансов гений като мен — „и нека не смесваме двете неща“, — ами, мисля, че няма да има какво да ни спре.
Майлс се намръщи замислено.
— А какво ви спря на Ескобар, ако мога да попитам? Защо доведе този твой гений и продукта му чак тук?
„Енрике щяха да го осъдят на десетина години затвор, ако не се бях появил аз, но по-добре да не навлизаме в подробности.“
— Просто Енрике не е имал кой да му движи финансовата част. А и бараярското приложение е истински удар, не мислиш ли?
— Стига да проработи.
— Буболечките и сега могат да преработват органична материя със земен произход. Това ще го пуснем на пазара колкото се може по-скоро и ще използваме приходите за финансиране на изследователската работа по другото приложение. Не мога да кажа кога ще стане, докато Енрике не се запознае отблизо с бараярската биохимия. Може би година или две, докато, ъъ, дресираме мъничетата. — Марк разтегли устни в кратка, но лъчезарна усмивка.
— Марк… — Майлс се намръщи, вперил поглед в кутийката с буболечката, която сега стоеше затворена на масата. От вътрешността й се чуваха тихи драскащи звуци. — Звучи логично, но не знам дали логиката ще може да продаде гадинките ти на средния потребител. Никой няма да яде храна, произвеждана в червата на нещо, което изглежда така. За бога, няма да ядат нещо, до което тези гадинки дори са се докоснали.
— Хората ядат мед — отбеляза Марк. — А той също идва от буболечки.
— Пчелите са… някак сладки. Имат мъх по коремчето и носят страхотни раирани униформи. Въоръжени са с жилата си като с малки мечове, което кара хората да ги уважават.
— А, разбирам… насекомският вариант на ворската класа — промърмори любезно Марк. Двамата с Майлс си размениха криви усмивки.
Енрике се обади, очевидно сащисан:
— Мислите ли, че ако сложа жила на маслените си буболечки, бараярците ще ги харесват повече?
— Не! — отговориха в един глас Майлс и Марк. Енрике ги изгледа засегнато.
— Така. — Марк се изкашля. — Ето какъв е планът. Ще настаня Енрике и лабораторията му някъде веднага щом ми остане време да намеря подходящо за целта място. Не знам дали ще е по-добре да остане във Ворбар Султана, или да го преместя в Хасадар — ако потръгне, може да се открият много работни места, което ще е добре за окръга.
— Вярно е… — съгласи се Майлс, макар и малко неохотно. — Говори с Ципис.
— Така и смятам да направя. Сега вече разбираш ли защо ги смятам за златни буболечки? Може би сам ще пожелаеш да инвестираш? Не става въпрос за акционерно участие или равни дялове, просто…
— Не… на този етап ще се въздържа. Но все пак благодаря за предложението — каза Майлс предпазливо.
— Ние, ъъ, оценяваме факта, че ни приюти временно в къщата си и така нататък.
— Няма проблем. Или поне… — от погледа му повя хлад — надявай се да няма.
По време на неангажиращия разговор, който последва, Майлс явно си спомни, че е домакин, и им предложи да се подкрепят с ордьоврите и напитките. Енрике си избра бира и по този повод ги удостои с лекция върху историческата роля на маята в производството на човешката храна. Върна се чак до Луи Пастьор, като от време на време украсяваше изложението си със странични коментари върху приликите между организмите, участващи в производството на маята, и симбиотичните бактерии на маслените буболечки. Майлс продължи да се налива с вино и си мълча през повечето време. Марк поглеждаше жадно към огромния поднос, натоварен с възхитителни ордьоври, и пресмяташе кога свършват хапчетата му за отслабване. А може би още тази вечер щеше да ги изсипе в тоалетната и да пусне водата.
Накрая Пим, който, изглежда, бе поел ролята на иконом в малобройното ергенско домакинство на Майлс, се появи да събере чиниите и чашите. Енрике огледа любопитно кафявата му униформа и попита за значението и историята на сребърните декорации по яката и маншетите му. Това съживи за кратко Майлс и той разказа на Енрике някои интересни моменти от семейната история (като любезно пропусна съществената роля на рода в неуспешната бараярска инвазия на Ескобар преди едно поколение), както и за миналото на Дом Воркосиган и за историята на семейния герб. Ескобарецът остана дълбоко впечатлен от факта, че въпросните планини и кленово листо за пръв път са били въведени в употреба, за да се подпечатват с тях торбите с данъчните приходи на окръга. Марк доволно си отбеляза, че Енрике, изглежда, най-после е започнал да развива някакво чувство за светски обноски. Току-виж продължил в същия дух. Надеждата умира последна.