— О, да. Сърдечна недостатъчност, строполил се като дърво.
— Веднага ли е починал?
— Доколкото е възможно да се определи, да. Беше действащ граф, така че аутопсията му е била пълна. Ако не беше такъв асоциален тип, някой можеше и да открие тялото преди мозъкът да се е увредил необратимо.
— Толкова млад, на няма и петдесет. Срамота е, че почина, без да остави наследник.
— Още по-голяма срамота е, че и другите ми чичовци Ворутиър не умряха без наследници. — Биърли въздъхна. — Щях да си имам нова работа.
— Не знаех, че си хвърлил око на окръг Ворутиър, Биърли — каза Иван. — Граф Биърли? Политическа кариера?
— Опазил бог. Нямам никакво желание да се присъединя към групата дърлещи се изкопаеми в Двореца Ворхартунг, а окръгът ме отегчава до сълзи. Призрачно място. Само ако плодовитият ми братовчед Ришар не беше такъв завършен кучи син — с което не искам да обидя покойната му майка, — бих му пожелал всичко най-хубаво в бъдещото му поприще. Ако се добере до него. За жалост, той наистина го намира за хубаво, което пък моментално лишава въпросното поприще от всякаква хубост, що се отнася до мен.
— Какво му е на Ришар? — попита безучастно Алексей. — Виждали сме се няколко пъти и ми се стори солиден човек. Политическите му възгледи са съвсем разумни.
— Няма значение, Алексей.
Алексей озадачено поклати глава.
— Биърли, нямаш ли поне малко уважение към семейството си?
Биърли махна подразбиращо се с ръка и каза:
— Аз въобще нямам семейство като хората. Вместо уважение — отвращение. С навярно едно или две изключения.
Челото на Иван се набръчка, докато той си проправяше път през лабиринта от думите на Биърли.
— Ако се добере до него? С какви пречки би могъл да се сблъска Ришар? — Ришар беше най-големият син на най-големия чичо, пълнолетен и, доколкото знаеше Иван, в добро психическо здраве. Исторически погледнато, това, че някой е кучи син, никога не се бе възприемало като основателен претекст за недопускане до Съвета на графовете, който в противен случай би бил далеч по-малоброен. Дисквалифицираха те само ако си копеле. — Да не би някой да е открил, че и Ришар е сетаганданец като бедния Рене Ворбретен?
— За жалост не. — Биърли погледна Иван и в очите му проблесна някакво странно, пресметливо пламъче. — Но лейди Дона — мисля, че ти я познаваш, Иване — внесе в Съвета официален иск за възпрепятстване само ден след смъртта на Пиер, което временно блокира утвърждаването на Ришар.
— Дочух нещо такова, но не обърнах внимание. — Иван не беше виждал лейди Дона, по-малката сестра на Пиер, на живо — а колко жива беше дамата навремето, — откакто тя се беше отървала от третия си съпруг и се беше оттеглила в окръг Ворутиър, където пое задълженията на официална домакиня на брат си и на неофициален негов заместник в управлението на окръга. Говореше се, че нейната дума тежала повече от тази на Пиер в ежедневните управленски дела. Вече трябваше да гони четирийсетака и Иван се зачуди дали не е започнала да дебелее. Което не би я загрозило непременно. Кожа като слонова кост, къдрава черна коса до под кръста и горещи кафяви очи като въглени…
— А аз се чудех защо се бавят толкова с утвърждаването на Ришар — каза Алексей.
Бнърли сви рамене.
— Ще видим дали лейди Дона ще успее да защити иска си, когато се върне от колонията Бета.
— Майка ми каза, че е странно, дето е заминала преди погребението — рече Иван. — Не била чувала да е имало вражда между нея и Пиер.
— Даже се разбираха доста добре, като за хора от моето семейство. Но проблемът не търпеше отлагане.
Забежката на Иван с Дона беше незабравима. По онова време той беше зелен млад офицер, а тя — с десет години по-голяма от него и временно без съпруг. Не бяха си говорили много за роднините си. Така и не й беше казал, осъзна той, как сладостните й уроци му бяха спасили задника няколко години по-късно, по време на онази ужасна дипломатическа мисия на Сетаганда, която за малко да завърши с катастрофален провал. Наистина трябваше да й се обади, когато се върнеше от колонията Бета. Ами да, тя можеше да се е депресирала от понатрупалите се годинки и да се нуждае от малко утешение…
— И на какво основание е подала иск за възпрепятстване? — попита Вормонкриеф. — И какво общо има с това колонията Бета?
— Е, това ще го разберем, когато се върне. Ще бъде изненада. Лично аз най-искрено й стискам палци. — На устните на Биърли потрепна особена усмивка.
Питиетата им пристигнаха.
— О, чудесно. — Вормонкриеф вдигна високо чашата си. — Господа, да пием за свещения брачен съюз. Изпратих Баба!