— Те са важни особи. Аз не съм. — Защо, по дяволите, Биърли му се подмазваше? На него? Сигурно искаше нещо, при това го искаше много.
— Какво ще кажеш да се срещнеш с лейди Дона, когато се върне?
— О? — Иван примигна. — Това да, с удоволствие. Но… — Той премисли положението. — Не съм съвсем сигурен какво се надява да постигне. Дори да осуети утвърждаването на Ришар, графската титла и окръгът ще отидат при някой от неговите синове или по-малки братя. Освен ако не си замислил масово убийство на следващата ви семейна среща, което предполага по-голямо усилие, отколкото бих очаквал от теб, не виждам какво печелиш от всичко това.
Биърли се усмихна едва-едва.
— Вече ти казах, че не се интересувам от графството. Поговори с Дона. Тя ще ти обясни всичко.
— Ами… добре. Желая й късмет, все пак.
Биърли се отпусна назад.
— Добре.
Вормонкриеф се върна и поде на нова сметка несвързаното си бърборене относно ворската си сватовническа тактика, докато се наливаше с втората си бира. Иван безуспешно се опита да смени темата. Биърли се измъкна точно преди да дойде негов ред да поръча пиене. Иван се извини с имперските си задължения, без да уточнява в какво се състоят те, и най-после избяга.
За известно време не трябваше да се мярка пред очите на Майлс, но как? Не можеше да подаде молба за преместване в някое забутано посолство преди да е минала проклетата сватба. А тогава щеше да е твърде късно. Дезертьорството също беше възможност, мрачно си помисли той — можеше да си опита късмета в Кшартианския чуждестранен легион. Не, при всичките галактически връзки на Майлс нямаше и едно ъгълче във възлената връзка, колкото и да е забутано то, което да го спаси от гнева на братовчед му. И от жилото на остроумието му. Налагаше се да разчита на късмета си, което при Вормонкриеф беше равнозначно да заложи на отегчителната му природа, а при Замори… какво — отвличане? Убийство? Може би ако го запознае с други жени? А, да! Не с лейди Дона обаче. Нея Иван възнамеряваше да запази за себе си.
Лейди Дона. Виж, тя не беше провинциална пубертетка. Всеки съпруг, осмелил се да повиши глас в нейно присъствие, рискуваше тежка телесна повреда. Елегантна, изтънчена, уверена… жена, която знае какво иска и как да си го поиска. Жена от неговата собствена класа, която познаваше правилата на играта. Малко по-възрастна от него, да, но пък при продължителността на живота, която се увеличаваше с такива темпове напоследък, какво от това? Само погледнете бетанците — бетанската баба на Майлс, която сигурно отдавна беше чукнала деветдесетте, си била хванала осемдесетгодишно гадже, моля ви се. Защо не се беше сетил по-рано за Дона?
Дона. Дона, Дона, Дона. Хм. Тази среща не би я пропуснал за нищо на света.
— Поканих я да изчака във вестибюла пред библиотеката, милорд — долетя до ушите на Карийн познатото боботене на Пим. — Ще искате ли да ви донеса нещо?
— Не. Благодаря — чу се по-тихият глас на лорд Марк откъм централния коридор. — Нищо не носи. Това е всичко, благодаря.
Стъпките на Марк изкънтяха по каменните плочи — три бързи крачки, две подскачания, леко колебание, после по-премерени стъпки, които го доведоха до портала на вестибюла. „Подскоци? Марк?“ Карийн скочи, когато той се показа иззад ъгъла. О, Боже, не бе възможно да загуби толкова килограми за толкова малко време и това да не се отрази на здравето му — вместо познатата й, малко прекалено закръглена, но затова пък стабилна снага, сега той беше провиснал отвсякъде, съвсем различен, с изключение на широката му усмивка и блесналите очи…
— А! Стой там и не мърдай! — нареди й той, грабна една табуретка, сложи я пред краката й, качи се на нея и я прегърна. Тя също го прегърна и за известно време разговорът беше отложен в полза на трескавите целувки — давани, връщани и така по няколко пъти.