Веждите й бяха литнали нагоре, а пръстът й докосваше неуверено изящните, бледи устни, по които нямаше и следа от червило.
— Точно за такова нещо ми се иска да се изуча. Но все още не знам как се прави.
— Ще се учите в движение — моментално реагира Майлс. — Чиракуване. Теорията на практика. Все трябва да започнете с нещо. Колкото по-скоро, толкова по-добре, а по-скоро от това няма къде.
— А ако направи някоя ужасна грешка?
— Лично аз го виждам като проект в движение. Останал съм с впечатлението, че хората, които се интересуват сериозно от такива неща, непрекъснато променят градините си. Предполагам, че им става скучно да гледат все едно и също. Ако впоследствие ви хрумне по-добра идея, винаги можете да промените проекта. Така нещата ще станат по-разнообразни.
— Не искам да ви пилея парите.
Ако някога станеше лейди Воркосиган, щеше да се наложи да преодолее този си предразсъдък, твърдо реши Майлс.
— Не е нужно да решавате веднага — измърка той и се изкашля да прочисти гърлото си. „По-полека с този тон, момче. Водиш делови разговор.“ — Защо не дойдете утре в Дом Воркосиган? Ще разгледате терена на място и ще видите какви идеи ще ви хрумнат. Човек трудно може да се ориентира на хартия. След това може да обядваме и да поговорим за евентуалните проблеми и възможности. Звучи логично, нали?
Тя примигна.
— Да, много. — Ръката й се плъзна любопитно към скицата.
— По кое време да дойда да ви взема?
— Когато на вас ви е удобно, лорд Воркосиган. О, всъщност не е точно така. Ако дойдете след дванайсет, вуйна ще се е върнала от сутрешните си занятия и Ники ще може да остане при нея.
— Чудесно! — Да, колкото и да харесваше сина на Екатерин, можеше да мине и без помощта на едно палаво деветгодишно момче в деликатния танц, който беше подхванал. — Нека бъде дванайсет тогава. Смятайте го за решено. — И с малко закъснение добави: — На Ники харесва ли му Ворбар Султана?
— Харесва стаята си, къщата също. Мисля, че доста ще му доскучае, ако трябва да изчака началото на учебната година, за да се запознае с деца на своята възраст.
Май нямаше как да остави Николай Ворсоасон вън от уравнението.
— Да разбирам ли в такъв случай, че ретрогените са свършили работа и вече няма опасност да развие симптомите на дистрофията на Ворзон?
Усмивка на дълбока майчина радост смекчи чертите й.
— Точно така. Толкова съм щастлива… Лекарите в тукашната клиника казаха, че ретрогените са се прихванали чудесно на клетъчно ниво. Оттук нататък би трябвало да се развива така, сякаш въобще не е наследявал мутацията от баща си. — Тя го погледна в очите. — Имах чувството, че са ми вдигнали петототинкилограмова тежест от плещите. Направо можех да полетя.
„И така трябва.“
В този момент се появи и самият Ники, понесъл важно-важно чиния с курабийки и следван от професорката, натоварена с поднос за чай. Майлс и Екатерин побързаха да разчистят масата.
— Здравей, Ники — каза Майлс.
— Здрасти, лорд Воркосиган. Онази наземна кола отпред ваша ли е?
— Да.
— Голяма таратайка. — Наблюдението беше изказано без сянка от пренебрежение, по-скоро като изтъкване на интересен факт.
— Знам. Реликва е от времето, когато баща ми беше регент. Всъщност е бронирана и има страхотно ускорение.
— Сериозно? — Интересът на Ники хвръкна до небето. — Някога стреляли ли са по нея?
— Не, точно тази кола май не е имала честта, не.
Когато за последен път беше видял Ники, лицето му изглеждаше бледо и вкаменено от съсредоточение — носеше свещта, с която щеше да запали погребалното приношение на баща си, и явно бе твърдо решен да изпълни както трябва своята част от церемонията. Сега изглеждаше значително по-добре, кафявите му очи шареха, а лицето му отново беше оживено. Професорката седна и наля чай, после разговорът се насочи към по-общи теми.
Скоро стана ясно, че интересът на Ники е насочен повече към храната, отколкото към госта на майка му — отказа ласкателната за дете на неговите години покана да пие чай с възрастните и с позволение на професорката, награби няколко курабийки и изтича обратно в къщата, явно да възобнови заниманието, от което го бяха откъснали, каквото и да беше то. Майлс се опита да си спомни на колко години е бил, когато бе престанал да възприема приятелите на собствените си родители като част от мебелировката. Е, с изключение на военните от полка на баща му, разбира се, които винаги бяха приковавали вниманието му. Но пък Майлс си беше луд по военните работи още откакто ходеше прав под масата. Ники беше луд по скоковите кораби и навярно би светнал в присъствието на пилот. Може пък Майлс да успееше да осигури някой пилот за радост на Ники. Някой щастливо женен пилот, поправи се веднага той.