— Ако позволите да говоря от името на персонала, мисля, че бихме предпочели да се представим в най-добрата си светлина. При тези обстоятелства.
— О? Добре.
Майлс се умълча. Пълзяха по натоварените градски улици, от района на университета, през подобния на лабиринт Стар град и встрани към Дом Воркосиган. Когато отново заговори, маниашкото вълнение се бе отцедило от гласа му и той каза доста по-хладно и безизразно:
— Ще отидем да я вземем в дванайсет на обяд. Ти ще караш. Винаги ти ще караш, когато мадам Ворсоасон или синът й са в колата. Смятай го за част от задълженията си.
— Да, милорд. — И добави предпазливо и лаконично: — С удоволствие.
Пристъпите бяха последният сувенир, който капитанът от ИмпСи Майлс Воркосиган си бе донесъл у дома за спомен от десетте години военни операции. Беше извадил късмета да излезе от криокамерата жив и с неувреден разсъдък — ясно му беше, че мнозина не се оправяха и наполовина толкова добре. Че е имал късмета да го уволнят от военна служба по здравословни причини, вместо да го погребат с почести — него, последния представител на знатния си род, или да вегетира до края на живота си като безмозъчно същество. Стимулаторът, предизвикващ изкуствено пристъпите, определено не беше лекарство, но поне му даваше възможност сам да избира кога и къде да бъде повален от поредната конвулсия. Позволяваше си да шофира и да лети със скутера си, но при условие, че е сам. Вече не взимаше пътници. Задълженията на Пим като негов личен гвардеец от известно време включваха и медицинско съдействие — вече беше наблюдавал достатъчно от стряскащите припадъци на Майлс, за да оцени по достойнство този внезапен пристъп на благоразумие от страна на господаря си.
Едното ъгълче на устата на Майлс се кривна нагоре. След кратко мълчание той попита:
— А ти как излъга мама Пим навремето? Представи се в най-добрата си светлина?
— Е, това беше преди осемнайсет години. Подробностите ми се губят вече. — Пим се усмихна. — По онова време бях главен сержант. Тъкмо бях завършил курса за напреднали към ИмпСи и бях назначен в охраната на Двореца Ворхартунг. Тя работеше в тамошните архиви. Реших, че вече не съм в първа младост и че е време да погледна сериозно на нещата… макар че не съм много сигурен дали въпросната идея не е била нейно дело, защото, според собствените й твърдения, тя ме била набелязала първа.
— Аха, хубавецът в униформа, разбирам. Действа безотказно. Та ти защо реши да напуснеш имперската служба и да кандидатстваш за работа при негово графско височество баща ми?
— Ами, стори ми се, че е в реда на нещата. Щерката вече се беше родила по онова време, двайсетгодишната ми служба беше на привършване и трябваше да реша дали да продължа договора си, или не. Семейството на жена ми е оттук, а и тя не беше особено навита да се мести от назначение на назначение с деца за полата. Капитан Илян, който знаеше, че съм роден тук, беше така добър да ми намекне, че се е овакантило място в личния взвод на баща ви. Даде ми и препоръки, когато се престраших да кандидатствам за мястото. Реших, че службата на графски гвардеец ще е по-подходяща за един семеен мъж.
Стигнаха Дом Врокосиган. Дежурният ефрейтор от ИмпСи отвори портите, Пим зави по алеята и вдигна купола.
— Благодаря, Пим — каза Майлс, после замълча нерешително. — Трябва да ти кажа нещо. Две неща, но да си остане между нас.
Пим гледаше съсредоточено напред.
— Знам, че си говорите с гвардейците от други Домове… та ще съм ти особено благодарен, ако не споменаваш за мадам Ворсоасон в тези ви разговори. Не бих искал да става обект на нежелани клюки, пък и, ъъ… по-добре да не предизвикваме интереса на всичко живо с панталони в града. Какво ще кажеш?
— Един верен гвардеец не клюкарства, милорд — безизразно рече Пим.
— Да, разбира се, разбира се. Извинявай, не исках да кажа, че… ъъ, извинявай. Както и да е. Другото нещо. Самият аз май се разприказвах твърде много. Аз всъщност не ухажвам мадам Ворсоасон.
Пим се постара да запази безизразната си физиономия, но въпреки това на лицето му се изписа известно объркване. Майлс побърза да добави:
— Имам предвид не официално. Още не. Тя… тя преживя труден период, наскоро, и е малко… плашлива. Избързам ли, провалът ще е пълен, така поне ми се струва. Въпросът е да се подбере подходящият момент. Дискретност е ключовата дума, ако разбираш какво имам предвид.
Пим се пробва с една дискретна и в същото време съпричастна усмивка.
— Ние сме просто добри приятели — повтори Майлс. — Или поне ще станем такива.
— Да, милорд. Разбирам.
— Благодаря ти. — Майлс слезе от колата и добави през рамо, докато се отправяше към къщата: — Ела в кухнята, след като прибереш колата.