— Само ако му позволиш. — Но му стана добре при мисълта, че тя наистина, действително може да предпочете него пред великолепния Майлс, и внезапно гладът му понамаля.
— А имаш ли някаква представа колко е трудно да му попречиш? Още помня как като деца ходехме с мама на гости на леля Корделия и докато двете си приказваха, Майлс имаше задачата да ни забавлява. Което си е било направо садизъм спрямо едно четиринайсетгодишно момче, но аз откъде да го знам тогава? Та той най-редовно решаваше, че четирите ставаме за момичешко кадетско подразделение, и ни караше да маршируваме насам-натам из задната градина, или в балната зала, в случай че валеше. Трябва да съм била на четири по онова време. — Тя се намръщи. — Майлс има нужда от жена, която да го праща по дяволите от време на време, или бракът му скоро ще се превърне в катастрофа. За нея, не за него. — След миг добави разсъдливо: — Макар че и за него също, рано или късно.
— Аха.
В този момент усмихнатите млади бичета се появиха задъхани от дефилето, качиха се на подемника и се спуснаха обратно. Последва дрънчене и тъпи удари, после товаренето явно завърши, защото подемникът се издигна тежко във въздуха и отлетя на север. Малко по-късно се появиха Енрике и мадам Ворсоасон, останали без дъх. Енрике, гушнал в ръце огромен сноп местни бараярски растения, изглеждаше доста бодър. Даже изглеждаше като човек с кръвообращение. Нищо чудно с години да не бе излизал сред природата — свежият въздух определено му се отразяваше добре, въпреки факта, че беше мокър до кости, понеже цопнал в потока.
Успяха да набутат растенията отзад, да поизсушат Енрике и да се натоварят дружно в скутера малко преди слънцето да се е килнало на запад. Марк си позволи удоволствието да изпробва скоростта на скутера в една последна обиколка над долчинката преди да завие на север към столицата. Машината свистеше като стрела, реагираше послушно на стъпалата и пръстите му и веселата компания стигна до покрайнините на Ворбар Султана още преди слънцето да е залязло.
Най-напред оставиха мадам Ворсоасон пред дома на вуйчо й близо до университета, след като многократно я накараха да обещае, че на другата сутрин ще се отбие и ще помогне на Енрике да открие научните названия на новите си ботанически образци. Карийн изскочи на ъгъла пред градската къща на семейството си и млясна Марк по бузата за довиждане. „Долу, Сръдльо. Това не беше по твой адрес.“
Марк вмъкна скутера в обичайното му ъгълче в подземния гараж и последва Енрике в лабораторията, където му помогна да нагости маслените буболечки с вечерната им порция фураж. Енрике се удържа да не запее приспивни песни на малките пълзящи гадинки и се задоволи с обичайното си каканижене, наполовина на тях, наполовина на себе си, докато се суетеше из лабораторията. Твърде дълго беше работил съвсем сам, ако питаха Марк. Тази вечер обаче ученият все пак си затананика, докато сортираше новия си запас от растения според критерий, известен само на него и на мадам Ворсоасон — някои натопи в кани с вода, други разстла да съхнат върху лабораторната маса.
Марк привърши с претеглянето, описването и разпръскването на няколко щедри шепи фураж в буболечешките къщи и се обърна да види какво прави Енрике — ескобарецът беше седнал зад комтаблото си и му задаваше някакви команди. Добре. Може пък тази нощ да постигнеше още някой научен подвиг с бъдеща парична възвръщаемост. Марк се приближи до него, готов да му повиси одобрително над главата. Този път Енрике не се занимаваше с причиняващи световъртеж молекулярни модели, а с някакъв ситно написан текст.
— Какво е това? — попита Марк.
— Обещах да изпратя на Екатерин копие от доктората си. Тя ме помоли — обясни гордо Енрике, макар в гласа му да се промъкна нотка на неувереност, сякаш сам не можеше да повярва на оказаната му чест. — „Към бактериален и гъбичен групов синтез на извънклетъчни енергосъдържащи съединения“. Това беше основата на цялата ми по-нататъшна работа с маслените буболечки, след като най-накрая осъзнах, че те са идеалният носител на микробната група.
— Аха. — Марк се поколеба. „Значи и за тебе е станала вече «Екатерин», така ли?“ Е, щом Карийн бе минала на „ти“ с вдовицата, ако бяха изключили Енрике от това развитие, щяха да го обидят, нали? — Тя дали ще може да го прочете? — Досегашният опит на Марк показваше, че Енрике пише по същия начин, по който говори.
— О, аз и не очаквам от нея да разбере математическия израз на молекулярния енергиен поток — дори преподавателите ми във факултета имаха известни затруднения с него, — но със сигурност ще схване основното от анимираните примери. Все пак… сигурно ще мога да поопростя този параграф, така че да стане малко по-привлекателен дори на пръв поглед. Трябва да призная, че е малко сухичък. — Той прехапа устни и се наведе над комтаблото. След малко попита: — Сещаш ли се за дума, която да се римува с „глиоксилат“?