Иван проследи погледа му. Трима мъже се приближаваха към тях. Белокосият със суровото изражение вдясно, който беше махнал в отговор на Биърли, позна дори без обичайната му униформа. Беше коравият старши гвардеец на покойния граф Пиер… как му беше името?… а, да, Забо. Добре, значи лейди Дона се беше погрижила да си набави помощ и защита по време на дългото пътуване. Високият мъж вляво, също в цивилни дрехи, беше друг от гвардейците на Пиер. По-низшият му ранг личеше както от възрастта му, така и от факта, че именно той теглеше платформата на въздушна възглавница с трите куфара. На лицето му се беше изписало изражение, което Иван познаваше добре — с мъка прикривано стъписване, типично за всички бараярци след първото им посещение на Бета, сякаш не бяха сигурни дали да се хвърлят на земята и да за целуват бетона, или да се обърнат и да хукнат обратно към совалката.
Мъжа в средата не беше виждал. Атлетичен на вид човек със среден ръст, по-скоро жилав, отколкото мускулест, макар че раменете му изпълваха добре цивилната туника. Беше облечен изцяло в черно, с възможно най-дискретни кантове в бледосиво, които отдаваха дължимото на псевдовоенната украса, по която си падаха бараярците. На фона на ненатрапчивото облекло фините му черти изпъкваха още повече — бледа кожа, плътни черни вежди, ниско подстригана черна коса и добре оформена лъскава черна брада и мустаци. Стъпваше енергично. Очите му бяха наситено кафяви и се стрелкаха насам-натам, сякаш виждаха мястото за пръв път и видяното им харесваше.
О, по дяволите, да не би Дона да беше забърсала някой бетански любовник? Това би било неприятно. Мъжът не беше някое недорасло момченце, установи Иван, когато групичката се приближи до него и Биърли — беше поне на трийсет и пет. И в него имаше нещо странно познато. Приличаше на истински Ворутиър, дяволите го взели — косата, очите, наперената походка. Неизвестен син на Пиер? Тайнствената причина графът така и да не се ожени? Пиер трябва да беше бил на не повече от петнайсет, когато е станал татко, но не беше невъзможно.
Биърли кимна сърдечно на усмихнатия непознат и се обърна към Иван.
— Вас двамата не се налага да ви запознавам, нали?
— Напротив — възрази Иван.
Искрящата усмивка на непознатия се разшири още повече и той протегна ръка, която Иван инстинктивно пое. Ръкостискането на мъжа беше крепко, а дланта му — суха.
— Лорд Доно Ворутиър на вашите услуги, лорд Ворпатрил. — Гласът му беше с приятно тенорно звучене, а акцентът изобщо не беше бетански. Беше си като на образован бараярец от ворската класа.
Но не друго, а усмихнатите очи най-после свършиха своето. Искрящи като въглени.
— Ааа, мамка му! — изсъска Иван, сви се като опарен и издърпа ръката си. — Дона, нали не си… — Бетанска медицина, трижди проклета да е! И бетанска хирургия! Можеха, и правеха, какво ли не на колонията Бета, стига да имаш достатъчно пари и да ги убедиш, че такава е свободната ти воля на зрял човек.
— А ако постигна своето в Съвета на графовете, скоро ще бъда и граф Доно Ворутиър — преспокойно продължи Дона… или Доно…
— Или ще те убият с камъни още като те видят. — Иван се втренчи в… него, посъвзел се малко от потреса. — Не мислиш сериозно, че това може да мине, нали?
Той… тя… мръдна вежда по посока на гвардеец Забо, който вирна брадичката си с един сантиметър. После Дона/Доно каза:
— О, обмислили сме подробно всички рискове. — Тя/той, така де, забеляза орхидеите, които Иван стискаше в лявата си ръка. — Я, Иване, тези за мен ли са? Колко мило от твоя страна! — Изтръгна цветята от ръката му и ги вдигна пред носа си. И с временно прикрита брада му изпърха скромно с черните си мигли над букета, внезапно и ужасяващо превърнала се отново в старата му познайница лейди Дона.
— Не правете това на публично място — рече през зъби гвардеец Забо.
— Извинявай, Забо. Не можах да се сдържа. Та това е Иван, ако ме разбираш.
Забо сви рамене, съгласен с аргумента, но не и с последствията от него.
— Вече ще се владея, обещавам. — Лорд Доно прехвърли цветята в една си ръка и ги долепи до бедрото си, сякаш държеше копие, после изправи снага, изпъна рамене и разтвори леко крака в полувоенна стойка „мирно“.
— Така е по-добре — отсъди Забо.
Иван зяпаше сащисано.
— Бетанските доктори да не са те направили и по-висока? — Погледна надолу, но токовете на полуботушите не бяха особено високи.
— Ръстът ми е абсолютно същият, Иване. Други неща се промениха, но не и височината ми.
— Не, по-висока си, по дяволите! Поне с десет сантиметра.