— О? Но нали в смъртта на самия Пиер няма нещо…
Забо сви рамене.
— Убеден съм, че фамилното предразположение към сърдечносъдовите заболявания нямаше да убие Пиер, ако той не беше прекалено депресиран, за да се погрижи както трябва за здравето си.
— Опитах се, Забо — каза Доно… Дона… унило. — След онази случка с медицинските му данни той беше развил истинска параноя по отношение на лекарите си.
— Да, знам. — Забо понечи да я потупа по ръката, но се осъзна навреме и вместо това го плясна успокоително по рамото. Доно се усмихна при тази проява на бърз рефлекс.
— Във всеки случай — продължи Забо — беше повече от ясно, че никой от гвардейците, които са били верни на Пиер — а ние всичките бяхме такива, лека му пръст — нямаше да просъществува и пет минути на служба при Ришар. Първата му стъпка — както всички сме го чували да казва неведнъж — щяла да бъде да разчисти всичко и всички, свързани с Пиер, и да си назначи собствени подлизурковци. Като сестрата на Пиер щяла да си отиде първа, разбира се.
— Противното би означавало, че Ришар няма и грам инстинкт за самосъхранение — промърмори ожесточено Доно.
— Може ли да го направи? — попита Иван, като явно го смяташе за съмнително. — Да те изгони от собствения ти дом? Нямаш ли никакви права според завещанието на Пиер?
— От дома ми, от окръга, от всичко. — Доно се усмихна сурово. — Пиер не остави завещание, Иване. Не искаше да определи Ришар за свой наследник, не харесваше особено и братята и синовете на Ришар, а според мен все още се надяваше да отреже амбициите му, като сам има син. За бога, Пиер можеше да живее още четиридесет години, при съвременната медицина. Като лейди Дона щях да получа само зестрата си. А владенията ни са в пълен хаос.
— Това не ме учудва — каза Иван. — Но наистина ли смяташ, че планът ти ще проработи? Тоест, Ришар така или иначе е предполагаемият наследник. А каквато и да си сега, не си била по-малкият брат на Пиер по времето, когато Пиер е починал.
— Това е най-важното законово основание в плана ни. Графският наследник влиза във владение при смъртта на предшественика си само ако вече е положил клетва пред Съвета. В противен случай окръгът бива наследен едва след като графовете утвърдят наследника. А когато настъпи този момент — някъде през следващите две седмици, — аз ще бъда, съвсем очевидно, по-малкият брат на Пиер.
Иван се опитваше да проумее казаното. Ако се съдеше по добре прилепналата черна туника, прекрасните големи гърди, които той някога… няма значение — както и да е, тях очевидно вече ги нямаше.
— Ти наистина си се подложила на операция… Какво направи със… не си направила онова хермафродитско нещо, нали? Или къде е… всичко?
— Ако питаш за предишните ми женски органи, тях ги зарязах заедно с останалия си багаж на Бета. Белезите са почти незабележими, хирургът беше много добър. Бяха си отбили вече службата… определено не ми липсват, това мога да кажа.
На Иван обаче вече му липсваха. Отчаяно.
— Чудех се дали не си ги замразила. В случай, че планът ти се провали или си промениш решението — каза Иван, като се опита обнадеждената нотка да не проличи в гласа му. — Знам, че някои бетанци променят пола си по три-четири пъти.
— Да, запознах се с няколко от тях в клиниката. Бяха изключително услужливи и дружелюбни, между другото.
Забо завъртя очи. Да не би сега да се явяваше личен камериер на лорд Доно? Тази роля не беше необичайна за главния гвардеец на един граф. Забо сигурно бе станал свидетел на всичко, до най-малката подробност. „Двама свидетели. Осигурила си е двама свидетели.“
— Не — продължи Доно, — ако реша да се върна към предишния си пол — което е малко вероятно, четиридесет години ми стигат — ще използвам прясно клонирани органи, точно както направих сега. Може дори отново да стана девствена. Каква ужасна мисъл!
Иван се поколеба, но все пак попита:
— Не трябваше ли да си набавиш Y-хромозома отнякъде? Откъде я взе? Бетанците ли я осигуриха? — Погледна безсилно към чатала на Доно, после бързо отклони поглед. — Не може ли Ришар да пледира, че… че генетичната ти информация е отчасти бетанска?
— Помислих за това. Така че я взех от Пиер.
— Новите ти, ъъ, мъжки органи нали не са клонирани от неговите? — Иван преглътна с мъка при тази гротескна представа. Направо го заболя мозъкът. Какво беше това, нещо като техно-кръвосмешение ли, що ли?
— Не, не! Признавам, че наистина взех на заем малка тъканна проба от брат си — по онова време тя вече не му беше нужна — и бетанските лекари наистина използваха част от хромозома, взета от нея, за новите ми клонирани органи. В тестисите ми има по-малко от два процента генетичен материал от Пиер, или там някъде, зависи по какъв метод се изчислява. Ако някога реша да дам прякор на члена си, както правят някои мъже, предполагам, че ще трябва да го кръстя на него. Макар че засега нямам такова желание. Чувствам го като неразделна част от себе си.