— Но хромозомите в тялото ти все още ли са женски, два хикса?
— Е, да. — Доно се намръщи притеснено и се почеса по брадата. — Предполагам, че Ришар ще направи опит да се възползва от това, стига да се сети. Поинтересувах се от ретрогенната терапия за пълна соматична трансформация. Но времето нямаше да ми стигне, усложненията са непредвидими, а и при толкова мащабно генетично снаждане резултатът рядко е по-добър от частична клетъчна мозайка, като изстрел в тъмното. Което е приемливо при лечението на някои генетични заболявания, но не и при съзнателно и законно избраното заболяване да си женчо на клетъчно ниво. Но онази част от тъканите ми, която е отговорна за зачеването на следващия малък наследник Ворутиър, определено е с хромозоми XY, освен това е изчистена от всякакви генетични заболявания, увреди и мутации. Следващият граф Ворутиър няма да страда от болно сърце. И от други неща. Пишката и без това открай време е била най-важното задължително условие, за да се класира човек за графската титла. Както недвусмислено доказва историята.
Биърли се изхили.
— Може пък да оставят на пишката да гласува. — Той изобрази със замах един хикс пред чатала си и пропя с дебел глас: — Подписът на Доно.
Лорд Доно се ухили.
— Тъй като няма да е за пръв път пишките да решават спорни въпроси в Съвета на графовете, се надявам на по-убедителна победа. Точно тук идва твоята роля, Иване.
— Аз? Не виждам защо трябва да имам нещо общо с това! Не искам! — Сащисаният му протест секна, когато колата намали пред градската къща на Ворутиър и зави в алеята.
Дом Ворутиър беше с едно поколение по-стар от Дом Воркосиган и приликата му с крепост съответно беше по-голяма. Суровите му каменни стени хвърляха назъбени сенки по тротоара и бяха идеални за кръстосан огън към улицата, която в златните дни на огромната къща бе представлявала разкаляно платно с декорация от конски фъшкии. На първия етаж нямаше нито един прозорец, само тесни процепи за стрелба. Двойни врати от дебели, подсилени с метал дъски, без лиготии като резба или някакви други украшения, пазеха входа към вътрешния двор. Сега се отвориха навътре при автоматичния сигнал и наземната кола се провря през отвора. Стените носеха следи от емайла на други превозни средства с недостатъчно внимателни шофьори. Иван се запита дали отворите за врящо масло в тъмния таван все още функционират. Най-вероятно.
Мястото било обновено според всички изисквания на отбраната от самия граф Пиер Ворутиър Кървавия, останал в историята като доверената дясна ръка и старши главорез на император Дорка в гражданската война, която бе отнела властта на независимите графове малко преди края на Изолацията. Пиер си създал множество кръвни врагове и ги надживял всичките без изключение, достигайки до преклонна възраст и нови лични рекорди в псувните. Едва сетаганданските завоеватели с всичките си модерни оръжия най-после успели да му видят сметката, при това трудно, след една печално известна и прескъпа обсада — не на тази крепост, разбира се. Най-голямата дъщеря на стария Пиер се омъжила за един от по-раншните графове Воркосиган, откъдето се беше пръкнало и второто име на Марк — Пиер. Иван се зачуди какво ли би казал старият Пиер за съвременните издънки на рода си. Може би Ришар щеше да му легне най-много на сърцето. Може би призракът му все още бродеше тук. Иван потръпна и стъпи на тъмния калдъръм.
Шофьорът закара колата в гаража, а лорд Доно поведе енергично останалите по стълбището от зелено-черен гранит, което водеше от двора към вътрешността на къщата. Спря на най-горното стъпало и погледна към каменния двор, каменните стени и другите каменни работи.
— Знам какво ще направя най-напред — ще вкарам малко светлина в това място — каза той на Забо.
— Най-напред трябва да си осигурите титлата пред името — мрачно каза Забо.
— Пред новото ми име. — Доно кимна и продължи напред.
Вътрешността на къщата беше толкова слабо осветена, че човек трудно се ориентираше сред хаоса, но явно всичко беше оставено във вида, в който го бе зарязал граф Пиер, когато бе заминал за последен път за окръга си преди няколко месеца. Кънтящите помещения миришеха на застояло. Най-накрая се домъкнаха, след още две потънали в мрак стълбища, до празната спалня на покойния граф.
— Май ще трябва да спя тук нощес — каза лорд Доно, като оглеждаше обстановката без особен ентузиазъм. — Първо обаче ще трябва да се сменят чаршафите.