Иван се хвана за главата.
— Добре. Вие двамата… вие тримата… ме довлякохте тук, защото твърдите, че искате да ви помогна. Нека ви дам един съвет тогава. Безплатно. — Той си пое дълбоко дъх. — Мен спокойно може да ме направите на глупак и да се посмеете на воля. Не за пръв път ставам прицел на подигравките ви. Може да направите Ришар на глупак, дай боже. Може да направите на глупаци всички графове в Съвета. Направете на глупак братовчед ми Майлс — предварително благодаря. Бих се радвал да присъствам. Но недейте, ако държите поне малко на шансовете си и ако не искате всичко това да свърши като един много голям и много краткотраен майтап, недейте да правите на глупак Грегор.
Биърли замислено сви устни. Доно, който се въртеше пред огледалото, спря и изгледа остро Иван.
— Да идем при него ли имаш предвид?
— Да. Не мога да ви накарам — решително продължи Иван, — но ако не го направите, категорично отказвам да имам каквото и да било общо с вас.
— Грегор може да провали всичко само с една дума — притеснено рече Доно. — Преди дори да сме стигнали до Съвета.
— Може — каза Иван, — но няма да го направи, освен ако няма сериозни основания. Не му давайте тези основания. Грегор не обича политическите изненади.
— Мислех, че Грегор е сравнително разбран — каза Биърли. — Като за император.
— Не — твърдо възрази Иван. — Не е. Просто не е от най-приказливите. Което въобще не е същото. Хич не ви трябва да знаете какъв е, когато се вбеси.
— И какъв става, когато е вбесен? — любопитно се поинтересува Биърли.
— По нищо не му личи и точно това му е страшното.
Когато Биърли понечи да зададе следващия си въпрос, Доно вдигна ръка.
— Биърли, освен заради възможността да се позабавляваш, ти довлече Иван тук заради връзките му, или поне така каза. От опит знам, че не е добре човек да пренебрегва съветите на консултантите си.
Биърли сви рамене.
— Не е като да му плащаме нещо.
— Аз обаче си събирам дължимото за стари услуги. А това си е чист разход, защото е от перо, което не мога да възстановя. — Погледът на Доно се плъзна към Иван. — Какво точно предлагаш да направим?
— Помоли Грегор за кратка среща. Преди да говориш или да се видиш с когото и да било, дори и по комтаблото. Брадичката нагоре, гледаш го право в очите… — В този момент го споходи една безбожна мисъл. — Чакай, не си спала и с него, нали?
Доновите устни — и мустаци — помръднаха развеселено.
— Не, за жалост. Пропуснах една възможност, за която сега съжалявам дълбоко, уверявам те.
— А. — Иван се отдъхна облекчено. — Добре. Тогава просто му кажи какво смяташ да правиш. Позови се на правата си. Той или ще реши да ти даде зелена улица, или ще те отреже. Ако те отреже, е, поне най-лошото ще е минало, при това бързо. Ако реши да ти даде зелена улица… ще имаш мълчалив поддръжник, когото дори и най-подлите ходове на Ришар няма как да надцакат.
Доно се облегна на писалището на Пиер и потропа с пръсти по прашния плот. Орхидеите лежаха отгоре му забравена купчинка. Повехнали, също като мечтите Иван. Доно замислено сви устни.
— Ще можеш ли ти да ми уредиш среща?
— Аз… ами…
Погледът му стана още по-настойчив, пронизващ.
— Утре?
— Ами…
— Сутринта?
— Не сутринта — възрази Биърли.
— Рано — настоя Доно.
— Аз… швидяквомоаданапрая — изломоти най-накрая Иван.
Лицето на Доно светна.
— Благодаря ти!
Изтръгването на това неохотно обещание имаше един благотворен страничен ефект — двамата Ворутиър най-после склониха да пуснат заложника си, даже го пришпориха да си иде право вкъщи и да се обади на император Грегор. Лорд Доно настоя да му услужи с колата и шофьора си за няколкото пресечки до апартамента му, с което попари и последната слаба надежда на Иван да го ограбят и убият в някоя тъмна столична уличка и така да се спаси от последствията на тазвечерните разкрития.
Най-после останал блажено сам в задното отделение на наземната кола, Иван за кратко се забаламоса с мисълта, че дневният ред на Грегор може да се окаже прекалено натоварен, за да вмъкне предложената среща. Но далеч по-вероятно беше императорът да остане толкова потресен от смелата постъпка на Иван, който обикновено беше по-тих от водата и по-нисък от тревата, че моментално да отвори пролука в ангажиментите си. Опитът на Иван показваше, че единственото нещо, по-опасно за невинните наблюдатели като него, от това да разбудиш гнева на Грегор, беше да събудиш любопитството му.
Когато най-после се прибра в малкия си апартамент, Иван заключи вратата срещу всякакви Ворутиъровци, бивши и настоящи. Целият ден беше тръпнал при мисълта как ще забавлява тук пищната лейди Дона… каква загуба на време. Не че от лорд Доно не ставаше симпатичен мъж, но на Бараяр не му трябваха още мъже. Току-виж възприели идеята на Дона и изпратили излишното мъжко население на Бета, за да бъде обърнато в по-радваща окото форма… Иван отвратено потръпна.