С неохотна въздишка изрови картата за неограничен достъп, чието използване беше съумял да избягва през последните няколко години, и я прекара през четящото устройство на комтаблото си.
Старшият офицер на императорската охрана, мъж в строги цивилни дрехи, който не се представи — щом имаш такова право на достъп, значи знаеш кой е — отговори веднага:
— Да?
— Бих искал да говоря с Грегор, моля.
— Извинете, лорд Ворпатрил, но този канал ли искате да използвате?
— Да.
Веждите на офицера се вдигнаха изненадано, но ръката му посегна някъде встрани и образът му изчезна с примигване. Чу се иззвъняване. Няколко пъти.
После се появи образът на Грегор. Още беше облечен, което поуспокои Иван, който тъкмо си беше представял с ужас как вдига императора от леглото или го измъква от банята. Зад Грегор се виждаше интериорът на една от по-уютните дневни в Императорския дворец. На заден план се мяркаше силуетът на доктор Тоскана. Която, изглежда, си оправяше блузката. Опа! „Бъди кратък. Грегор очевидно си има по-приятни неща за правене.
Ще ми се и аз да имах.“
Безизразната физиономия на Грегор се разкриви раздразнено, когато позна Иван.
— О, ти ли си? — Раздразнението му поизбледня малко. — Никога не ми се обаждаш по този канал, Иване. Мислех, че е Майлс. Какво има?
Иван си пое дълбоко дъх.
— Преди няколко часа посрещнах… Дона Ворутиър на космодрума. Върна се от Бета. Трябва да се видите.
Грегор вдигна вежди.
— Защо?
— Сигурен съм, че тя би предпочела лично да обясни. Аз нямам нищо общо.
— Вече имаш. Лейди Дона си събира дължимото от стари услуги, нали? — Грегор се намръщи и добави със застрашителна нотка: — Аз не съм ти разменна монета в любовните авантюри, Иване.
— Да, сир — пламенно се съгласи Иван. — Но трябва да говорите с… нея. Наистина, съвсем сериозно. Колкото се може по-скоро. Даже по-скоро и от това. Утре. Сутринта. Рано.
Грегор килна глава настрани. С разбудено любопитство.
— Колко точно важно е това?
— Това ще прецените вие, сир.
— Щом ти не искаш да имаш нищо общо… — не довърши Грегор и се втренчи замислено в Иван. Накрая ръката му зададе някаква команда на комтаблото и той погледна встрани към нещо над видплочата, нещо, което Иван не можеше да види. — Бих могъл да отложа… хм. Какво ще кажеш за единайсет в кабинета ми?
— Благодаря ви, сир. — „Няма да съжалявате“ звучеше като прекалено оптимистично изявление, затова Иван благоразумно си го спести. Всъщност идеята да добави каквото и да било го привличаше също толкова, колкото да скочи от ръба на пропаст без гравитационен костюм. Така че вместо това се усмихна и сведе глава в почтителен поклон.
Смръщените вежди на Грегор се смръщиха още повече, но след кратък размисъл той кимна в отговор на поклона и прекъсна връзката.
ГЛАВА 8
Екатерин седеше пред комтаблото в кабинета на вуйна си и за пореден път преглеждаше сезонното комплектуване на бараярските растения, които опасваха разклоняващите се пътечки в парка на лорд Воркосиган. Единственият сетивен ефект, за който дизайнерската програма не можеше да й помогне, беше ароматът. За този трудно доловим, но дълбоко емоционален ефект Екатерин трябваше да разчита на собствения си опит и спомени.
През летните вечери бордюр от телени четки би излъчвал силен и пикантен аромат, изпълващ въздуха в радиус от няколко метра, но цветът им беше блед, а самите те — ниски и тантурести. Ако ги разнообразеше с по някой стрък трева „пуф“, щеше да разчупи гледката, а и двете растения стигаха до пълния си разцвет по едно и също време, но натрапчивата цитрусова миризма на тревата не се връзваше никак с аромата на телените четки, да не говорим, че беше включена в изричния списък с растения, към които лорд Воркосиган беше алергичен. А — пъргав бурен! Райетата му в жълто и светлокафяво щяха да създадат интересен вертикален ефект, а слабото му сладко ухание щеше да се комбинира добре, даже апетитно, с телените четки. Да сложим по една туфа до мостчето, една тук и още една тук. Тя зададе промените в програмата и отново провери сезонното развитие на новата комбинация. „Много по-добре.“ Отпи от изстиващия си чай и погледна часовника.
Чуваше вуйна си да тропа из кухнята. Поспаливият вуйчо Вортис скоро щеше да слезе, Ники малко след него, и творческата й концентрация щеше да иде на вятъра. Оставаха й само още няколко дни за последни щрихи към проекта, преди да се заеме с истинските растения, при това в количества на едро. И по-малко от два часа до началото на работния й ден, за което време трябваше да се изкъпе, да се облече и да отиде на обекта, за да наглежда работниците, които днес щяха да свържат и изпробват циркулацията на поточето.