Ако всичко минеше добре, можеше да започне и с подредбата на камъните покрай, над и между които щеше да бълбука и клокочи потокът. Звукът на поточето беше още една трудна задача, за която компютърната програма не можеше да й помогне, въпреки че се бе справила добре с намаляването на фоновия шум. Стените и извитите тераси вече бяха готови и при това действаха задоволително — градският шум вече не се натрапваше толкова, а на повече от това Екатерин не можеше и да се надява. Дори и през зимата паркът щеше да бъде тихо и спокойно място. Покрит с одеяло от сняг, разчупвано само от голите, протегнати към небето клонки на по-високите храсти, пейзажът пак щеше да радва окото и сърцето.
До довечера скелетът на проекта щеше да бъде завършен. Утре щеше да пристигне и плътта, под формата на десетки подемници, натоварени с нетераформирана местна почва от най-отдалечените кътчета на окръг Воркосиган. А утре вечер, точно преди вечерното гости на лорд Воркосиган, беше решила, като един вид символ, да засади първото растение — издънка от едно старо дърво-скелит от Южния континент. Щяха да минат петнайсетина и повече години преди да порасне достатъчно, за да запълни отреденото му място, но какво от това? Семейство Воркосиган бяха удържали тази земя двеста години. По всичко личеше, че още ще бъдат тук, за да видят дървото в неговата зрялост. Приемственост. С приемственост като тази човек може да си отгледа истинска градина. Или истинско семейство…
На входната врата се позвъни и Екатерин подскочи. Внезапно си даде сметка, че все още е с един от старите корабни комбинезони на вуйчо си, които използваше вместо пижама, а косата й се е измъкнала наполовина от опашката на тила й. Стъпките на вуйна й долетяха откъм настлания с плочки коридор и Екатерин се заслуша напрегнато, готова да се скрие от поглед, в случай че посещението е официално. О, боже, ами ако е лорд Воркосиган? Беше се събудила призори с глава, натежала от омешани идеи за градината, и беше слязла на пръсти при комтаблото, без дори да си измие зъбите… но гласът, който поздрави вуйна й, беше женски и познат при това. „Розали? Тук? Защо?“
Една тъмнокоса жена на четирийсетина години надникна през портала и се усмихна. Екатерин й махна изненадано, стана и излезе в коридора да я поздрави. Наистина беше Розали Ворвейн, съпругата на най-големия брат на Екатерин. Екатерин не беше я виждала от погребението на Тиен. Беше с консервативно ежедневно облекло, пола и сако в бронзовозелено, което отиваше на смуглата й кожа, макар че моделът им беше малко старомоден и провинциален. Дъщеря й Еди надничаше иззад нея, но майка й се обърна и набързо й даде указания:
— Тичай горе да намериш Ники. Аз трябва да поговоря с леля ти Кат за малко. — Еди още не беше стигнала до лениво-нацупената фаза на пубертета, така че изтопурка по стълбите без особено нежелание.
— Какво те води в столицата толкова рано сутрин? — попита вуйна Вортис Розали.
— Добре ли са Хюго и другите? — добави Екатерин.
— О, да, всички сме добре — увери ги Розали. — Хюго не можа да се измъкне от работа, така че изпратиха мен. По-късно смятам да разведа Еди по магазините, но си беше истински подвиг да я вдигна за сутрешния влак, повярвайте ми.
Хюго Ворвейн заемаше пост в северния окръжен отдел на Имперското минно бюро в окръг Вордариан, на два часа път от Ворбар Султана с експреса. Розали сигурно бе станала по тъмно, за да е тук сега. Двамата й по-големи синове, които почти бяха израснали цупливата фаза, вероятно бяха оставени да се оправят сами през деня.
— Закусила ли си, Розали? — попита вуйна Вортис. — Да ти сипя кафе или чай?
— Закусихме във влака, но един чай ще ми дойде добре, благодаря, вуйно.
Розали и Екатерин последваха вуйна си в кухнята да й помогнат и след малко трите вече седяха около масата с димящи чаши пред себе си. Розали ги осведоми за здравето на съпруга си, за други подробности от домакинството и за постиженията на синовете си за времето след погребението на Тиен. Очите й се присвиха доволно и тя се наведе съзаклятнически напред.
— Но да отговоря на въпроса ти какво ме води тук, Кат. Ти.
— Аз? — глуповато повтори Екатерин.
— Не се ли сещаш защо?
Екатерин се зачуди дали би било грубо, ако каже: „Не, защо трябва да се сещам?“ Реши да се задоволи с въпросително вдигнати вежди.