— Трябва да си побъбрим с нея тия дни — замислено рече Доно.
— Мм — измънка Иван.
Лейди Дона не се беше числила към близките приятелки на Алис Ворпатрил, първо, защото беше с половин поколение по-млада, и второ, защото се движеше в различни светски среди, твърде встрани от политически активната пасмина, съставляваща антуража на лейди Алис. Лейди Дона се беше лишила, заедно с първия си съпруг, от възможността да стане графиня, макар че, познавайки въпросната лордска издънка, Иван намираше жертвата за оправдана. Във всеки случай Иван беше обуздал без никакви затруднения импулса си да поклюкарства за този нов обрат в събитията както с майка си, така и с която и да било от здравомислещите ворски матрони, населяващи понастоящем кабинета и околностите му. А колкото и интересна да се окажеше първата среща на лорд Доно с лейди Алис, както и сложният протоколен кадрил, произлизащ от ситуацията, като цяло Иван предпочиташе да е някъде далеч от бойното поле.
— Готови ли сте, господа? — попита майордомът.
— Късмет, Доно — каза Иван и понечи да се оттегли.
— Да — каза Биърли, — късмет. Аз ще остана тук и ще си поприказвам с Иван, докато ти свършиш, става ли?
— В моя списък — обади се мойордомът — фигурирате всичките. Ворутиър, лорд Ворутиър, лорд Ворпатрил, гвардеец Забо.
— О, станала е някаква грешка — услужливо отбеляза Иван. — Всъщност само лорд Доно има работа при Грегор. — Биърли кимна в потвърждение.
— Списъкът — каза майордомът — е съставен лично от императора. Последвайте ме, моля.
Обикновено напереният Биърли преглътна, но в крайна сметка всички чинно последваха майордома до първия етаж и оттам до северното крило, където се намираше личният кабинет на Грегор. Майордомът не беше поискал от него да потвърди самоличността на лорд Доно, забеляза Иван, което идваше да покаже, че в двореца вече знаеха за случилото се. Иван беше почти разочарован. Искаше му се да види и нечия друга сащисана физиономия освен своята.
Майордомът сложи ръка върху длановата ключалка на вратата, съобщи за посетителите и ги покани да влязат. Грегор изключи комтаблото си и вдигна поглед, докато групичката им се точеше през прага. Стана, мина пред писалището, облегна се на него, скръсти ръце и ги огледа един по един.
— Добро утро, господа.
Те смънкаха дружно в отговор по едно нестройно „Добро утро, сир“, с изключение на Доно, който пристъпи напред с високо вдигната брадичка и изрече с ясен глас:
— Благодаря, че ме приехте, въпреки краткото предизвестие, сир.
— Да. — каза Грегор. — Наистина кратко предизвестие. Да. — Хвърли странен поглед на Биърли, който примигна скромно. — Моля, седнете — продължи Грегор, посочи кожените канапета в дъното на стаята и майордомът се втурна да придърпа два допълнителни фотьойла. Грегор зае обичайното си място на едно от канапетата, завъртяно леко настрани, така че да гледа право в лицата на гостите си, облени от ярката, макар и разсеяна светлина откъм северните прозорци с изглед към градината.
— Бих предпочел да остана прав, сир — любезно измърмори гвардеец Забо, но не му беше позволено да гушне вратата и потенциалния изход за бягство, която предлагаше тя — Грегор само се усмихна бегло и посочи един стол, така че Забо трябваше да седне, пък било то и на ръба. Биърли седна на друг стол и успя да направи нелоша имитация на обичайната си ленива поза с небрежно кръстосани крака. Доно седна с изправен гръб, нащрек, с раздалечени колене и лакти, изявявайки претенции за пространство, което никой не му оспорваше — разполагаше с второто канапе изцяло за себе си, поне докато Грегор не махна иронично с разтворена длан и Иван, ще не ще, седна до него. Колкото се може по-далеч.
Лицето на Грегор не издаваше много, с изключение на очевидния факт, че вероятността Дона/Доно да го хване неподготвен се беше изпарила някъде през часовете след обаждането на Иван. Грегор наруши проточилото се мълчание точно преди Иван да се паникьоса окончателно и да изтърси нещо.
— Е, чия беше идеята?
— Моя, сир — спокойно отговори лорд Доно. — Покойният ми брат многократно и категорично даваше израз на становището си — както могат да потвърдят Забо и други членове на домакинството, — че не желае Ришар да заеме мястото му като граф Ворутиър. Ако не беше починал така внезапно и неочаквано, Пиер със сигурност щеше да посочи друг наследник. Аз само изпълнявам волята му.
— Значи се позоваваш на посмъртното му одобрение?