Така. Оттук нататък гостите можеха да се разхождат из библиотеката с чаши в ръка, да си говорят и да се забавляват, докато не станеше време да ги подкара към трапезарията. Всички ли бяха пристигнали? Не, Иван още го нямаше. Както и още един… дали да не изпрати Марк да провери?…
А, нямаше да е необходимо. Доктор Боргос се появи, при това без чужда помощ. Подаде глава през вратата и влезе смутено в библиотеката. За изненада на Майлс ученият беше изкъпан, вчесан и облечен в съвсем приличен костюм, пък макар и по ескобарската мода, при това без следа от обичайните лекета. Енрике се усмихна и се приближи към двамата с Екатерин. Смърдеше не на химикали, а на одеколон.
— Екатерин, добър вечер! — доволно поздрави той. — Получи ли дисертацията ми?
— Да, благодаря.
Усмивката му стана още по-срамежлива и той впери поглед в обувката си.
— Хареса ли ти?
— Много е впечатляваща. Макар да се боя, че е доста над моето ниво.
— Не мисля. Сигурен съм, че сте схванали основното…
— Ласкаеш ме, Енрике. — Тя поклати глава, но усмивката й казваше: „Спокойно можеш да ме поласкаеш още малко“.
Майлс изстина. „Енрике? Екатерин? Та тя на мен не ми говори на «ти»!“ А и винаги се затваряше, щом някой й направеше комплимент за красотата й. Да не би Енрике да бе открил неохраняван път към сърцето й, път, който бе убягнал на него?
Екатерин добави:
— Встъпителният сонет не ме затрудни много. Това ли е обичайният стил на ескобарските научни разработки? Изглежда голямо предизвикателство.
— Не, съчиних го специално за случая. — Той вдигна отново очи към нея, после пак заби поглед надолу, този път в другата си обувка.
— Ами… доста точен е като обобщение. Някои от римите ми се сториха доста необичайни.
Енрике видимо се ободри.
Мили боже, Енрике й е написал стихове? Защо той не се беше сетил за поезия? Като се изключеше очевидната причина, че му липсваше какъвто и да било талант в тази област. Зачуди се дали вместо поезия би й харесало да прочете някой наистина хитър план на военна операция. Сонети, мамка му! Най-голямото му постижение в тази област бяха хумористичните петостишия.
Той погледна Енрике. Ескобарецът беше зает да отвръща на усмивката й, изкълчвайки се в нещо, което навеждаше на мисълта за дълга нагърчена солета. Леденостуден ужас пропълзя бавно в сърцето му. Още един съперник? И то в собствения му дом!? „Той е гост. Гост на брат ти, във всеки случай. Не можеш да разпоредиш убийството му.“ Освен това ескобарецът беше само на някакви си двайсет и четири стандартни години — в нейните очи сигурно изглеждаше като недорасло пале. „Но може тя пък да харесва палетата…“
— Лорд Иван Ворпатрил — обяви гласът на Пим откъм вратата. — Лорд Доно Ворутиър. — При странната нотка в гласа на Пим главата на Майлс се врътна към вратата още преди мозъкът му да подаде сигнал за тревога при невключеното в списъка на гостите име. „Кой?“
Иван беше застанал на почтено разстояние от придружителя си, но беше повече от ясно, че идват заедно. Лорд Доно създаваше впечатлението на навита пружина — среден на ръст, с късо подстригана черна брада, облечен в траурно облекло във ворски стил — черен костюм със сиви кантове, който стоеше като излят върху атлетичното му тяло. Да не би Иван да беше сменил госта си, без да уведоми Майлс за промяната? Трябваше да е последният идиот, за да наруши по такъв начин охранителните процедури…
Майлс тръгна към братовчед си заедно с Екатерин… е, в интерес на истината и за миг не беше престанал да придържа ръката на Екатерин, но пък и тя не беше направила опит да я издърпа. Мислеше, че познава по лице всички Ворутиър, които биха могли да претендират за лордска титла. Този да не беше някой далечен потомък на Пиер Кървавия или пък незаконородена издънка? Не беше млад. По дяволите, къде беше виждал тези живи кафяви очи?…
— Лорд Доно. Здравейте. — Майлс протегна ръка и мъжът я стисна енергично. Преди поредното вдишване истината го цапардоса като тухла по главата и Майлс добави, без да трепне. — Били сте на колонията Бета, доколкото разбирам?
— Точно така, лорд Воркосиган. — Лорд Доно… тоест лейди Дона, която… както и да е, се усмихна още по-широко и белите зъби му намигнаха от центъра на черната брада.