Ненка спокойно си копаеше с мотичката по стените на дупката; бурното влазяне на чужди човек я стресна и тя извика уплашена, но като позна стария си приятел, тя се намуси и се изправи сърдита, като стисна късата дръжка на мотиката между коленете си, а края й улови с двете си ръце. Очевидно така заемаше отбранително положение. Макар че сакатите ръце на Цонча бяха слаби за борба с нейната здрава и мускулеста снага, но тя чувствуваше, че той подир толкоз дълго гневене и несрещане не за добро иде да я намери тук.
Един миг Цончо остана зяпнал и смаян пред нея, па тозчас се сети и извика, като посочи нагоре:
— Бягай, Ненке! Бягай, Ненке… мечката…
Нещастният забрави думите и не усещаше, че употребява една вместо друга.
Ненка опули в Цонча големите си черни очи и в техния апатичен поглед се отрази сега безкрайно уплашване. Но Цончо не чака, той храбро я сграбчи с немощните си ръце, галванизирани от любовта и величието на опасността, затегли я към изхода на дупката, като в същото време я цалуваше по главата, по челото, по шията с едно свирепо сладострастие; на бедния му се чинеше да утоли своята зверска любов и жажда в това парливо прикосновение на устните си до красивата глава на девойката. С едно силно блъскане в гърдите му Ненка отласна Цонча и докопа мотиката си.
— Мечката! Мечката! Бягай! — викаше нещастният и пак се спусна стремително, успя да я сграбчи заедно с дигнатата мотика в ръцете й и тъй, както я държеше, гърбом фана да я тегли навън. В тоя миг един заглушителен трясък се раздаде над главите им: мината избухна, сводът на пещерата се разтресе, но не падна. При тоя гърмеж, на който девойката не знаеше причината, тя се облада от безумен ужас и инстинктивно се дръпна навътре пак и повлече със себе си Цонча. Той се остави на това движение, като залепи горещите си устни на шията й, като един кръволочен тигър, който си забива зъбите в тлъстия врат на едно говедо. Тогава целината от свода се провали и затисна двамата души с глухо тътнене.
И после нищо вече!
Това произшествие дълго време остана непознато, защото никой не се случи да мине из тоя отстранен суходол и да забележи засипването на Ненкината рудница.
Липсването из градеца на двете нещастни създания се изтълкува от ония, които ги не мързеше да се занимават с такива дребни човечета, по съвсем весел начин: гламав Цончо и крива Ненка се оженили и отишли по просия на други места.
Доста късно се опроверга тая мълва: когато случайно се откриха под пръстта телата им, скопчани едно с друго. Това даде рождение на друга мълва, пак от весел характер…
Никой не узна трагедията на тоя гроб, дело на мината, изработена с неимоверни усилия от Цонча, чрез помощта на бургия, барут и фитиля, откраднат от каменоломците при чарка.
И тъй, Цончо и Ненка умряха и се забравиха; само един камък, побит на мястото, дето ги закопаха в дола, остана да наумява за тях. Но скоро и него, и гроба пороят ги изрина и отвлече. И нищо няма вече, което да разбуди кога да е у хората подозрение за мрачния героизъм Цончов, на който е бил свидетел тоя дол.
И по-добре.
От всичките героизми само героизмът на любовта обича тъмнината и забвението.