Нека сега се обърнем към видеокасетите. Основното, което ги отличава от аудиокасетите е това, че докато последните се купуват, то първите обикновено се взимат под наем — в типичния случай за едно гледане. Съвременната филмова продукция е такава: гледал си филма, добре, харесал ти е, сега трябва да го върнеш и да вземеш нов. Както и в предишния случай, всяка фиксация на интереса към някакъв тесен кръг филми е безкрайно вредна за печалбите на отрасъла. При това положение записването на филма на собствена касета се обезсмисля — нали никой няма да го гледа повече от два-три пъти. Повечето хора държат записани на свои касети само по няколко филма, които най-много са им харесали — всичко друго се взема под наем, а след 24 часа се връща и се взема ново. Тук единствената мащабна възможност за нарушаване на копирайта са нелегалните видеотеки; на тях обаче няма да се спираме.
Компютърният софтуер е областта, където авторското право е загазило най-тежко. Там обаче големите разработчици на софтуер донякъде му намериха цаката с постоянното усложняване на продуктите си. Действието на една проста програма може да бъде разгадано от всеки що-годе грамотен юзър и без странична помощ; опциите са малко, менютата са прости, всичко е обозримо. Докато една голяма, сложна, при това излишно усложнена система (каквато е например Windows) предизвиква у по-простите юзъри, които я виждат за пръв път, естествена реакция на объркване — много икони, бутони, аксесоари, иди разбери това всичкото как работи, кое откъде се инсталира, кое с какво е съвместимо… И обикновеният [западен] юзър отива и си взема лицензирано копие не за друго, а за да е сигурен, че ще има гарантирана поддръжка, гарантиран User’s Manual, гарантиран телефонен номер, на който ще му обяснят къде точно на клавиатурата се намира „any key“. Тук копирайтът паразитира не толкова върху постоянното обновяване на програмите и версиите (макар че и върху това също). Той по-скоро експлоатира страха на юзъра пред техниката и детската нужда от Баща, който да го хване за ръчичка и да го преведе през дебрите от менюта и бутони, някои от които се предполага, че хапят. Естествено, специалистът или програмистът не биха се хванали на такива психологически въдици — те добре знаят, че и лицензираният софтуер, и нелицензираният работят все по един начин, дори бъговете им са едни и същи. Но на специалистите това им е хубавото, че са малко на брой, а юзърите са много, мнооооого…
И за разлика от спецовете, плащат.
III.
И така видяхме, че въпреки техническите възможности за масов презапис на касети и софтуер в домашни условия, информационната индустрия успява да спаси ролята на ПАЗАРА като главен разпределителен механизъм. Това води до [частична] реанимация на закона за авторското право — но вече само на територията на пазарните отношения.
Наистина, хората от инфоиндустрията знаят, че да се контролира домашния и любителски презапис е невъзможно. Пазарът обаче (особено в западните страни!) е територия, подложена на всячески контрол от най- различни посоки. Вследствие на това се оказва възможно проследяването на произхода на предлаганата инфопродукция. А самото тълкуване на авторското право претърпява едно невидимо, но съществено изместване: като нарушение на закона вече се смята не просто създаването на нелегални копия, а реализирането на тези копия на масовия пазар.
В съвременното разбиране, изразът „интелектуален пират“ подразбира именно пазарен субект. Фенът, записващ музика у дома, не е пират; пират не е и компютърджията, копиращ софтуер от и на приятели. Те стават пирати чак тогава, когато изнесат сергия на улицата и наредят на нея касетите и компактдисковете. Сега вече цялата същност на идеята за копирайта става ясна: той цели не толкова да осигури на хората правото да печелят от интелектуалния си труд, колкото охранява пазарната територия на фирмите и продуцентите от инфоиндустрията. В центъра се оказват не резултатите от труда, а контролът над пазара, над джобовете на информационните „юзъри“, останали (по една или друга причина) зависими от него.
Тук може би трябва да направим едно важно отклонение. В традицията на капитализма, и особено на съвременното постиндустриално общество е прието да се смята, че пазарът е ЕДИНСТВЕНА мрежа за разпределение на блага между хората — а ако не единствена, то поне ОТ НАЙ-СЪЩЕСТВЕНА ВАЖНОСТ. Приложен към инфоиндустрията, този мит твърди, че ако не съществуваше пазар, то тогава музиката и софтуерът нямаше как да стигнат от производителите до хората. Но така ли е наистина? Ако се замислим, близкото наше минало предлага една идеална „експериментална“ ситуация именно на този най-краен случай. Каква западна музика се е предлагала преди 20–30 години на пазара в България? Абсолютно никаква! Дори обратно, слушането на рок и джаз не се е одобрявало от партийните власти. Но при пълната липса на пазар, феновете на рока и изобщо меломаните имаха в домовете си колекции от десетки и стотици касети! И всичко това — копирано от човек на човек, в домашни условия, а някои касети — записани направо от западни радиостанции. По същия начин в СССР циркулираха милиони касети със записи на руските бардове — Висоцки, Галич, Окуджава — при яростната съпротива на цялото КГБ. По същия начин проникна в България сръбският и гръцки фолк — един си купи от Сърбия касета, 10 си я копират от него, и тъй нататък по веригата; чак след осемдесет и някоя година частниците се усетиха и напълниха гаражи и мазета със записващи декове, а после продаваха касетите по селски събори и кооперативни пазари.