— Добрата госпожица Роуз! — изимитира я мелничарят с усмивка. — Кой мисли за другите повече от вас?
Внезапно госпожица Честър сякаш бе обзета от странна прищявка.
— О, отец Ейбрам! — възкликна тя. — Не би ли било великолепно, ако аз да се окажа вашата дъщеря? Романтично, нали? Нима не бихте желали да имате дъщеря като мен?
— И още как — отвърна мелничарят, сърдечно. — Ако Аглая бе жива, непременно щях да си пожелая тя да порасне и да стане девойка като вас. Може би ти си Аглая — продължи той, откликвайки на нейната закачливост. — Не помниш ли как живеехме в мелницата?
Госпожица Честър внезапно придоби сериозен вид и се замисли. Големите й очи се взираха в нещо недосегаемо в далечината. Отец Ейбрам бе озадачен от неочакваната промяна в настроението й. Тя застина така безмълвна и чак след известно време гласът й прозвуча отново:
— Не — отвърна тя с дълбока въздишка. — Нищо не си спомням за мелницата. Мисля, че преди да се озова във вашата странна църква, никога през живота си не бях виждала мелница. А ако бях вашето момиченце, трябваше да си спомням, нали? Съжалявам, отец Ейбрам!
— И аз — отвърна отец Ейбрам закачливо. — Но ако не си спомняте да сте моята дъщеричка, госпожице Роуз, тогава без съмнение бихте могли да се сетите чия сте. Не е възможно да сте забравила собствените си родители.
— О, в никакъв случай… особено баща си. Той изобщо не приличаше на вас, отец Ейбрам… Хайде, вече си починахте достатъчно. Обещахте днес следобед да ми покажете вира, който гъмжи от игрива пъстърва. Никога не съм виждала пъстърва.
Един късен следобед отец Ейбрам пое сам към старата мелница. Той често ходеше там, за да поседи и да си спомни отдавна отминалите дни, когато все още живееше в къщата от другата страна на пътя. Времето бе притъпило мъката му и той вече не изпитваше болка, когато се връщаше в миналото си. Но щом Ейбрам Стронг седнеше в някой меланхоличен септемврийски следобед на мястото, където „Дъмс“ едно време тичаше всеки ден с развети руси къдри, усмивката, която всички в Лейкландс неизменно виждаха на лицето му, тутакси изчезваше.
Мелничарят бавно се изкачваше по криволичещия стръмен път. Дърветата се бяха скупчили толкова близо от двете му страни, че той крачеше в сянката им, стиснал шапката си в ръка. По старата релсова ограда игриво притичваха катерички. Яребиците зовяха малките си в стърнището на пшеничната нива. Ниското слънце изсипваше бледозлатист порой върху клисурата, която се откриваше на запад. Началото на септември! След броени дни щеше да се навърши поредната годишнина от изчезването на Аглая.
Старото наливно колело, наполовина обвито в планински бръшлян, улавяше късчета слънчеви лъчи, които се процеждаха между дърветата. Къщата от другата страна на пътя все още стоеше, но със сигурност нямаше да издържи до следващите зимни виелици. Цялата бе обрасла с ипомея и дива лоза, а вратата висеше на една единствена панта. Отец Ейбрам бутна портичката, влезе тихо и мигом замръзна на място от удивление. Откъм двора долитаха сподавени ридания. Там някой плачеше неутешимо. Той надзърна вътре и видя госпожица Честър, която седеше на потъналата в сумрак скамейка, свела глава над нечие писмо, което вече бе отворила и сега стискаше в ръце.
Отец Ейбрам я доближи безмълвно и стисна рамото й с твърда десница. Девойката вдигна поглед, прошепна името му и се опита да добави още нещо.
— Почакайте, госпожице Роуз — прекъсна я мелничарят ласкаво. — Още не е нужно да се напрягате да говорите. За вас няма нищо по-полезно от това да си поплачете, когато ви е тъжно.
Изглежда старият мелничар, който бе познал толкова скръб в живота си, добиваше вълшебна сила, когато успокояваше другите. Риданията на госпожица Честър постепенно утихнаха. Не след дълго тя извади своята обшита с едноцветен бордюр кърпичка и избърса една-две сълзи, които бяха капнали върху голямата ръка на отец Ейбрам. После вдигна поглед и се усмихна. Госпожица Честър умееше да се усмихва още преди сълзите й да са изсъхнали, също като отец Ейбрам, който неизменно намираше сили за усмивка, въпреки мъката си. В това отношение двамата много си приличаха.
Мелничарят не й зададе никакви въпроси и не след дълго госпожица Честър сама започна да му разказва.
Това бе старата история, която за младите винаги изглежда толкова значима и съдбовна, и която извиква усмивка на носталгия у възрастните. Както може да се предположи, темата бе любовта. В Атланта имаше един млад човек, притежаващ безкрайна доброта и куп привлекателни качества, който бе открил, че госпожица Честър също е надарена с тези добродетели повече от всички други в Атланта или където и да било от Гренландия до Патагония. Тя показа на отец Ейбрам писмото, над което бе проливала сълзи. Мъжествено, нежно писмо, малко напрегнато и приповдигнато, в стила на любовните послания, съчинени от млади мъже, преизпълнени с доброта и благочестие. Той предлагаше на госпожица Честър да сключат брак без да губят нито миг повече. Животът, пишеше вътре, откакто тя заминала на своята триседмична почивка, станал непоносим. Молеше я за незабавен отговор и ако той се окажеше утвърдителен, обещаваше, без да обръща внимание на теснолинейката, незабавно да долети в Лейкландс.