— Трябва да открия името на жената, с която е имал връзка Дакуемон — племенникът на владетеля Мацудайра. Можеш ли да ми го кажеш?
Върху приятното лице на Ери се изписа смущение. Както крачеха редом, тя внезапно спря насред пътеката. Извърна поглед от Рейко и рече притеснено:
— Съжалявам, но не знам коя е.
— Мисля, че знаеш — възрази Рейко. — Ти разполагаш с поверителна информация за личния живот на висшето общество.
Ери бе прочута с това, че събираше сведения от съпругите, наложниците, слугините и останалите жени, свързани по някакъв начин със знатните люде.
— Добре, наистина знам как се казва. Но не мога да ти кажа.
Ери се обърна с лице към Рейко. В очите й се четеше тревога. Рейко бе изненадана, защото Ери често й бе помагала в различни разследвания.
— Но защо?
— Жената е задължена на ревнив необуздан мъж. Не искам да й създавам неприятности.
— Ако се е срещнала с Дакуемон в „Знака на заслеплението“ и го е убила, тя си заслужава неприятностите.
Ери поклати глава.
— Не мога да допусна, че го е убила.
— Тогава дай й възможност да опровергае подозренията и да докаже невинността си — каза Рейко. — Кажи ми коя е, за да мога да разговарям с нея. Ако ме убеди, че не е убила Дакуемон, ще кажа на съпруга ми, че е невинна. И връзката й никога няма да стане обществено достояние.
— А какво ще се случи, ако не успее да те убеди? — попита Ери, настоятелна в нежеланието си да отстъпи. — Ще я въвлечеш в разследването на сосакан сама. Хората му ще я накажат, задето го е излъгала. С нея ще бъде свършено.
— Както би могло да се случи и с мен, ако съпругът ми не открие кой е убил Дакуемон — каза Рейко. — Нима ще прикриваш любовницата на Дакуемон за моя сметка?
В отчаянието си Рейко не изпитваше угризения да използва всякакви средства, за да умилостиви Ери.
— Нима ще жертваш родната си братовчедка, за да защитиш една жена, която може да е убила най-вероятния наследник на шогуна?
Върху лицето на Ери се изписаха чувство за вина и колебание. Тя сплете ръце и отпусна глава върху тях, сякаш се молеше за добра преценка. После се наклони към Рейко и прошепна в ухото й:
— Името на жената е Госечи. Наложница е на владетеля Мацудайра. Сега ясно ли ти е защо връзката й с Дакуемон трябваше да се пази в тайна?
„Плаващата чайна“ бе закотвена на брега на река Канда. Представляваше голяма лодка с дълъг, плосък и широк корпус и каюта от бамбукови летви с покрив от дъски. На закрепен на носа прът висеше червен фенер с изписано върху него име на заведението. Надолу по реката имаше още много подобни лодки, в които се помещаваха публични домове, пивници и комарджийници. Търсачите на удоволствия, които посещаваха тези места през топлите месеци, днес бяха малко. Пред неугледен плаващ бордей една запусната млада жена поздрави възрастен самурай. Весело трио от представители на простолюдието се закачаха и се смееха на един мост, който водеше към складовете на отсрещния бряг. Фериботи и шлепове прекосяваха редовно мътната, набраздена от леки вълни повърхност.
Сано, Хирата, Ибе и Отани се спуснаха по пътеката покрай речния бряг към „Плаващата чайна.“ Войниците им останаха да ги чакат горе на склона. От чайната излезе гърбав мъж, облечен в сиво кимоно и гамаши, и побърза към Сано и спътниците му.
— Поздрави — каза той, сияейки, че ще го посетят клиенти с пари. — Добре сте дошли в скромното ми заведение. Заповядайте, влизайте.
— Аз бих пийнал едно — каза Отани намръщено.
В каютата, където имаше съдове със саке, един димящ мангал с дървени въглища и поднос с чаши. Сано, Хирата и надзорниците коленичиха върху оръфана сламена рогозка. Вътре беше почти толкова студено, колкото и навън, но бамбуковите стени поне предлагаха заслон от силния вятър. Собственикът им сервира загрято на мангала саке, след което се завъртя край тях. След като се представи като сосакан сама на шогуна, Сано му каза:
— Търся информация за двама души, които може да са идвали тук преди три дни. Единият е самурай.
И той описа Дакуемон.
— О, да — възкликна собственикът. — Помня ги. От доста време не бях имал клиент самурай… до днес.
— Интересува ме другият мъж — поясни Сано. — Искам да установя самоличността му. Да си чул как се казва?
— Не — отвърна собственикът, — но мога да ви кажа. Беше Кохейджи, актьорът от театър „Кабуки“.
— Кохейджи? — Сано почувства, че спътниците му бяха не по-малко изненадани от него. — Откъде знаеш?
— Той ми е любимият актьор. Ходя на всичките му пиеси. Щом го видях, веднага го познах. Само като си помисля, че такава звезда дойде да пие в моята чайна!