От устата на Агемаки се разнесе тих недоверчив смях.
— Той лежеше в леглото си облечен в чиста нощна роба в пълен покой. Не можах да проумея какво се бе случило с него.
Хирата каза:
— Вероятно Тамура го е нагласил.
Сано кимна. Представи си Тамура, който е повярвал на измамата, че Макино е издъхнал по време на сексуална игра, и обзет от желание да запази достойнството му, сигурно е извадил фалоса от Макино, а после е облякъл господаря си и го е сложил в леглото му, чупейки костите му. Не е забелязал отпрания ръкав и следите, според които в кабинета бе проникнал външен човек, нито пък е било възможно да скрие раните му. При все това, ако не бе писмото на Макино до Сано, убийството щеше да остане неустановено. Както и инсценировката на местопрестъплението.
— После в стаята влезе Кохейджи — продължи Агемаки. — Той каза: „Когато почине такава изтъкната личност, като Макино, хората могат да заподозрат, че има убийство. Не е изключено да ни задават въпроси. Двамата с теб трябва да си подготвим отговорите.“ Попитах го: „За какво говориш?“ И той рече… — на това място Агемаки спря, очевидно страхувайки се да продължи.
— По-добре ни разкажи цялата история, преди Кохейджи да ни е предложил собствената си версия — предупреди я Сано.
Агемаки пое дълбоко въздух за кураж.
— Кохейджи ми напомни за едно пиршество в къщата преди около месец. Аз му бях дала вино, което да отнесе на съпруга ми. Той ми каза, че ме е видял да сипвам някакъв прах в чашата и предположил, че съм му сложила отрова. Знаеше, че държах той да поднесе виното на съпруга ми. Тогава мъжът ми щеше да умре, а обвиненият за смъртта му да бъде Кохейджи. Е, съпругът ми тогава не умря. Винаги съм се питала защо. Кохейджи каза, че дал виното на някакъв слуга и му заръчал да го изхвърли. Но вместо това слугата го изпил. На следващия ден му призля ужасно. За малко не умря.
„Значи това е тайното й провинение“, помисли си Сано. Опитала се е да отрови съпруга си доста време преди да бъде убит.
— Кохейджи каза: „Ако те бях издал, можеше да си имаш сериозни неприятности. Хората щяха да си помислят, че този път си успяла да убиеш съпруга си“ — продължи Агемаки. — Аз го попитах: „Какво искаш?“ и той отвърна: „Ти знаеш, че снощи двамата с Окицу забавлявахме Макино. Вероятно си ни чула. Могат да ме обвинят в убийството му само защото съм бил наблизо. Искам да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого. А в замяна на това аз няма да те издам, че се опита да отровиш съпруга си“.
— И ти се съгласи — предположи Сано, припомняйки си какво бе чула Рейко.
— Какъв избор имах, освен да прикрия Кохейджи, за да ме прикрие и той? Затова ви излъгах. А не защото съм сторила зло на съпруга си. Оскверних тялото му, но когато го намерих, той вече беше мъртъв.
Гласът на Агемаки бе изпълнен със самосъжаление и желание да се оправдае. В желанието си да прозвучи убедително тя се приведе към Сано. Чертите й се изостриха с лукавството, което я бе издигнало от мизерното положение на проститутка в храм до ранга на съпруга на високопоставен служител в бакуфу. — Кохейджи е убил мъжа ми. Сам го казахте. Той е убиецът, не аз. Затова бе толкова загрижен да не се разприказвам. Ако е имал съучастник, това е била онази малка уличница Окицу. Тя беше с него и с Макино през онази нощ.
Очите й засвяткаха с отмъстителното доволство от възможността да обвини в престъпление съперницата си.
— Сигурно тя е помогнала на Кохейджи да убие и съпруга ми. Тя трябва да бъде наказана заедно с него.
— Арестувай първо актьора — каза Ибе на Сано. — Момичето може да почака да й дойде редът.
Мислено Сано уподоби случая на убийството на глава лук, чиито люспи бе отделял една след друга само за да стигне до нови пластове, които продължаваха да крият решението в сърцевината си. Разказът на Агемаки и доказателството, че Дакуемон е наел актьора да убие главния старейшина Макино, не изчерпваха цялата история.
— Момичето разполага с информация, която ми е нужна — каза Сано, след което се обърна към детективите си: — Доведете Окицу.
Глава 32
Рейко откри Госечи в едно малко, рядко използвано светилище в главната сграда на храма „Зоджо“. Наложницата на владетеля Мацудайра бе коленичила пред олтара — заслонено с покрив оградено пространство с гравирани златни колони. Бронзовото й копринено наметало и искрящите й черни коси блестяха на светлината на свещите, които горяха пред златната статуя на Буда. Госечи бе дребна и крехка. Застанала с гръб към вратата и свела молитвено глава, тя изглеждаше уединена в собствените си мисли, изолирана от припяването на другите богомолци в главното светилище и от звучащите навън гонгове. Рейко тихо се приближи до нея през изпълнения със сенки сумрак, наситен с мириса на тамян и изгорял восък.