— Скоро Макино стана твърд като стомана — поде отново Окицу. — Каза, че бил готов. Кохейджи легна на леглото. Аз легнах отгоре му и го поех в себе си. Макино проникна в мен отзад. Той полудя. Стенеше и ме обладаваше тъй силно и бързо, че ме заболя. Внезапно издаде някакъв звук, все едно се давеше. И се просна отгоре ми.
Окицу се отпусна по корем на пода, а гласът и изражението й изразяваха изненадата, която вероятно бе изпитала, притисната между двама партньори.
— Кохейджи попита: „Какво стана?“ Избутахме Макино от нас и той тупна на леглото. Ние се надигнахме и го погледнахме.
Окицу съпровождаше думите си с подходящи действия. Сано си представи Кохейджи до нея, и двамата втренчени недоумяващо в господаря си, проснат неподвижен и отпуснат.
— Той не мърдаше — каза Окицу. — От устата му се точеше слюнка. Очите му бяха отворени, не погледът в тях бе някак празен. Кохейджи го извика по име, но той не отговори. Аз го разтърсих, но не се случи нищо. Тогава Кохейджи възкликна: „Той е мъртъв!“
Сано долови в гласа й ехото от думите на Кохейджи, изпълнени с ужас. Беше озадачен. Ако Окицу казваше истината — а му се струваше, че този път наистина бе така, тогава смъртта, която разследваше, не беше убийство. Макино не бе умрял вследствие на предателство, не бе жертва на враговете си, както се твърдеше в писмото му. Нито Дакуемон бе наел Кохейджи да го убие. Някой бе подхвърлил бележката в тайната квартира на Дакуемон и бе измислил историята в „Плаващата чайна“, за да набеди Дакуемон за смъртта на Макино. И Сано можеше да се досети кой бе той. Дворцовият управител Янагисава с всичките си шпиони вероятно бе открил тайното убежище. Замисълът да обвини в престъпление своя враг съответстваше на коварната му природа. Сигурно бе очаквал Сано да открие фалшивите улики в хода на разследването. Сано бе сигурен, че ако не беше го сторил, Янагисава щеше да измисли друг план, за да извади наяве бележката. Но нямаше как да знае, че фалшивите му улики ще го отведат до истината.
— Мисля, че Макино умря, защото се бе напрегнал твърде много — каза Окицу. — Кохейджи каза, че било от многото чай.
Или може би смъртта бе настъпила вследствие на прекомерното количество афродизиак, подействал като отрова, и от бурния секс, предположи Сано.
— Но не сме го убили ние! — възкликна Окицу, изпаднала в истерия от желание да прозвучи убедително. — Не сме искали да го нараним. Стана случайно!
Върху лицето на Отани се изписа облекчение, а върху лицето на Ибе — съжаление. Хирата изглеждаше разочарован. Агемаки се втренчи в Окицу с омраза, очевидно разстроена, че смъртта на съпруга й не бе по вина на съперницата й. Сано поклати глава. Кой би предположил такъв обрат в разследването! Той бе разгневил владетеля Мацудайра и дворцовия управител Янагисава, бе рискувал безопасността на съпругата си и на сина си и всичко това само защото главният старейшина Макино бе станал жертва на собствената си похот. И все пак разследването не бе приключило. Липсваше едно звено в историята, което разделяше момента на смъртта на Макино от мига, в който Агемаки бе намерила трупа му в кабинета.
— Какво се случи, след като установихте, че Макино е мъртъв? — обърна се Сано към Окицу.
— Казах на Кохейджи, че трябва да потърсим помощ, да съобщим на някого — отвърна Окицу. — Но Кохейджи възкликна: „Не! Не можем!“ Каза, че никой вече не можел да стори каквото и да било, за да спаси Макино. Каза, освен това, че можели да обвинят нас за смъртта му. И да ни осъдят на смърт.
Очите й станаха кръгли от страха, който Кохейджи й бе внушил.
— Тогава го попитах: „Какво ще правим?“ А той ми отговори, че имал идея. Каза ми да се облека бързо. Ръкавът на кимоното ми се беше отпрал по време на играта и той се избърса в него, преди да си сложи дрехите.
Сано видя как актьорът небрежно хвърля встрани ръкава, който по-късно щеше да се озове в леглото на Макино.
— После ми каза да му помогна да облече Макино — Окицу потръпна и направи гримаса. — Беше странно, все едно обличаш голяма кукла. След това го преместихме в кабинета. Човек не би предположил, че такова мършаво тяло може да тежи толкова много; трябваше да го носим двамата. Оставихме го на пода. Кохейджи счупи резето на прозореца. Каза, че щяло да изглежда така, все едно някой се е вмъкнал в къщата и го е убил. После излезе навън и отъпка храстите.
„Това обяснява кой е оставил фалшиви следи уж от насилствено влизане и защо“, отбеляза мислено Сано.
— Когато се върна, носеше дървена сопа — каза Окицу. — Нареди ми да разхвърлям стаята. Докато разпилявах книжа и книги наоколо — Окицу потръпна — Кохейджи удряше Макино със сопата, за да изглежда така, все едно е бил пребит до смърт.