— Има и друга възможност — каза той след малко.
Хирата кимна с разбиране.
— По-добре да тръгваме, иначе ще закъснеем за аудиенцията при шогуна — изправяйки се, Сано добави: — Добра работа, Хирата сан.
Но тази похвала не изтри тревогата от лицето на Хирата. И двамата разбираха, че главният васал трябваше да свърши, много повече, за да си възвърне пълното доверие на Сано и да възстанови дългогодишното им искрено приятелство.
Дворецът на шогуна бе разположен в най-вътрешната част на крепостта Едо, на върха на хълма. Сано и Хирата вървяха през мрака към покоите на върховния господар, крачейки по пътеки, които прекосяваха симетричните градини. Есента бе оголила повечето от дъбовите и кленовите дървета; само боровете се открояваха със свежата си зеленина. Пазачи охраняваха свързаните помежду си постройки с островърхи керемидени покриви, с бели, измазани с хоросан стени и тъмни греди, капаци и врати от кипарисово дърво. Вътре стражите отведоха Сано и Хирата до приемната зала. Двамата прекосиха дългото помещение, в което други стражи стояха на пост покрай стените, където в безмълвна готовност бяха коленичили прислужници. В срещуположния край бяха коленичили шестима мъже, отправили втренчени погледи към Сано и Хирата.
На подиума, разположен пред изрисуван на стената снежен пейзаж, седеше шогунът. Беше с черната цилиндрична шапка, типичен белег на ранга му, и се бе загърнал с дебела завивка въпреки многобройните мангали с дървени въглища, които бяха сгорещили помещението. Подът под подиума бе разделен на две нива и другите шестима мъже бяха насядали на по-високото от тях.
— Надявам се, че… ъ-ъ… имаш достатъчно основателна причина да помолиш за тази аудиенция, Сано сан — каза шогунът. — Чувствам, че ще ме хване ужасна настинка.
Крехкото му телосложение, меките аристократични черти и колебливият маниер бяха в несъответствие с авторитетното присъствие, което се очакваше от върховния диктатор на Япония. Въпреки четирийсет и осемте си години той изглеждаше по-възрастен. Сано и Хирата коленичиха на по-ниското ниво на пода и се поклониха.
— Хиляди извинения, ваше превъзходителство — рече Сано, — но трябва да направя важно съобщение.
На горното ниво дворцовият управител Янагисава седеше на почетното място от дясната страна на шогуна. Висок, достолепен и строен, той носеше пищно пъстро кимоно от фина коприна. Красивото му лице бе ведро и спокойно, а блестящите му очи — сериозни и бдителни.
— И какво е това важно съобщение? — попита шогунът с привидно благия си глас. — Кажи ни, сосакан сама. Слушаме те с изключително внимание.
Владетелят Мацудайра, противник на Янагисава и водач на опозиционната фракция, бе коленичил от лявата страна на шогуна. Той бе връстник на своя братовчед шогуна, със сходни черти и интелигентно изражение, но за разлика от него имаше здраво, излъчващо сила телосложение. Облечен официално в черно, украсено със златни гербове кимоно, владетелят Мацудайра притежаваше онази властна осанка, която липсваше на шогуна. През последните месеци той бе успял да се намеси в дворцовите дела.
Двамата с Янагисава не даваха израз на взаимната си непоносимост, но Сано долови скритата враждебност помежду им подобно на глух тътен от биещи бойни барабани. На горното ниво се намираха и четиримата членове на съвета на старейшините, седнали двама по двама един срещу друг. До Янагисава седеше двойката, която го подкрепяше. Срещу тях и непосредствено до владетеля Мацудайра седяха неговите двама привърженици от съвета. Мястото на главния старейшина Макино — най-близко до подиума, бе празно и се набиваше на очи. Колегите му, всички прехвърлили шейсетте, наблюдаваха Сано в тревожно очакване. Сосакан сама се почувства като воин, който се готвеше да взриви мощна бомба с надеждата, че няма да избухне в лицето му. Той каза:
— Със съжаление трябва да ви съобщя, че главният старейшина Макино е мъртъв.
Никой не помръдна, но Сано почувства приливните вълни на шока и видя изписания върху лицата на старейшините стаен ужас. Дворцовият управител се втренчи в мястото, доскоро заемано от Макино. Той не можа да овладее отчаянието, което се мярна в погледа му, избликнало от съзнанието, че бе загубил основен съюзник в битката, тъй като сега съветът на старейшините вече бе разделен поравно между двете противникови фракции. Владетелят Мацудайра наблюдаваше Янагисава с погледа на сокол, готов да връхлети върху плячката си.
От гърдите на шогуна се изтръгна ридание.
— Ах, моят скъп стар приятел Макино сан вече го няма! — очите му се напълниха със сълзи.
Сано знаеше, че Токугава Цунайоши дори не подозираше каква битка за власт бушуваше под носа му. Тъй като рядко напускаше двореца, той не бе забелязал струпването на войските. Нямаше представа за съществуването на двете фракции, защото никой не искаше да му каже. А сега, отбеляза мислено Сано, шогунът не осъзнаваше, че съотношението между силите току-що се бе променило.