— Той е прав — макар и с неохота, Отани подкрепи Ибе, когото очевидно презираше като член на противниковата фракция. — Владетелят Мацудайра ми нареди нищо в разследването да не се случва без знанието ми. Повикайте обратно хората си!
Сано с тревога осъзна, че дворцовият управител и владетелят Мацудайра не само искаха от него да обвини в престъплението другия; техните представители можеха да му попречат да свърши каквото и да било.
— Налага ми се да разделя детективите си, защото не мога да бъда навсякъде и да върша всичко едновременно — отвърна той търпеливо. — Ако се държим заедно само за да можете вие да ни наблюдавате, по-вероятно е да пропуснем твърде важни улики.
— Това ли искат вашите господари? — попита Хирата, предизвиквайки Отани и Ибе.
Двамата си размениха смутени погледи, след което поклатиха глава.
— Тогава ме оставете да водя разследването, както аз смятам за добре — каза Сано. — Когато хората ми се върнат и докладват какво са установили, можете да слушате. Давам ви дума, че няма да скрием нищо от вас.
Отани и Ибе кимнаха с неохота. Те последваха Сано и Хирата в приемната, където гостите се бяха подредили пред подиума, върху който бе поставен продълговатият дървен ковчег. Под подиума бе коленичил свещеник с бръсната глава, облечен в шафранова роба и брокатен епитрахил, и с монотонен глас четеше молитви. Близо до него вдовицата на главния старейшина Макино и главният му васал бяха коленичили до масичка, върху която имаше дървена табелка. На нея с туш бе изписано името на Макино. Отстрани бяха поставени ваза с китайски анасон, съд за тамян, от който се виеше дим, лампа, приношения от вода и храна, както и един меч, който да гони злите духове. Тамура носеше официална черна роба. Вдовицата бе облечена в убито виолетово; лицето и бе бледо, покрито с дебел слой оризова пудра, а косите й бяха събрани в стегнат кок на темето. Един по един гостите приближаваха ковчега, коленичеха и се покланяха. Всеки палеше ароматна пръчица от лампата и изричаше ритуални съболезнования към главния васал и съпругата на покойния върховен старейшина: „Чест и почитания за дългия и благополучен живот на Макино сан. Надяваме се всички да бъдем удостоени с подобна честита съдба“.
Сано, Хирата и надзираващите ги се присъединиха към редицата. Когато стигна до подиума, Сано се сепна, установявайки, че противно на обичая ковчегът бе отворен. Макино бе с обръсната глава, облечен в бяло копринено кимоно. На врата му висеше кесия с монета — заплата на пътя му към отвъдното. Сандалите на краката му бяха сложени наопаки, за да покажат, че никога повече няма да се върне в света на живите. До него лежаха будистка броеница и бамбукова тояга, почти зарита в тамяна на прах, с който бе посипано дъното на ковчега, за да убие миризмата, лъхаща от мъртвото тяло. Сано предположи, че ковчегът бе оставен отворен, за да могат приятелите на Макино да му кажат последно сбогом и да се уверят, че наистина е мъртъв.
Когато стигна отпред, вдовицата го посрещна със същата безмълвна вежливост, която бе проявила към всички останали, но Тамура не се опита да скрие гримасата си на раздразнение.
— Сосакан сама, очаквах ви. Но се надявах да изберете по подходящо време за издирване на убиеца.
Очевидно вече знаеше, че Сано бе обявил Макино за жертва на убийство и че шогунът бе заповядал разследването да продължи. Хирата, Ибе и Отани се помолиха кратко над ковчега и запалиха тамян. Тамура се поклони на Ибе — представителя на дворцовия управител Янагисава, който бе господар на неговия господар, и пренебрегна Отани — човека на владетеля Мацудайра.
— Съжалявам, че се натрапвам по време на поклонението, но негово превъзходителство заповяда да действам незабавно — обясни появата си Сано. — Трябва да говоря със съпругата на главния старейшина Макино.
Тамура свъси вежди:
— Едва ли бихте поискали от една вдовица да пренебрегне дълга си да посрещне колегите на своя съпруг.
Вдовицата изрече едва чуто:
— Няма нищо… Трябва да изпълня нареждането на сосакан сама.
Неувереният й глас бе толкова тих, сякаш стигаше до Сано от много далеч. Тя се изправи тъй грациозно, като че тялото й бе от гъвкава плът без кости, и се приближи плавно до Сано, все едно нозете й под влачещата се по земята роба изобщо не докосваха пода. Сано се обърна към Тамура:
— С теб ще разговарям по-късно. А къде са наложницата на главния старейшина и гостът му?
— Не зная — отвърна Тамура с преднамерена невъзмутимост. — Някъде в имението.