— Намери наложницата и госта и ги разпитай — нареди Сано на Хирата, след което попита вдовицата: — Има ли къде да поговорим насаме?
Тя кимна, свенливо свела поглед.
— Ще ви заведа, ако ме последвате.
Хирата пое към вратата. Ибе и Отани му препречиха пътя с непреклонно изражение.
— Този подход на „разделяй и владей“ отиде твърде далече — заяви Отани.
— Вие се опитвате да избегнете нашия надзор, като водите твърде много разговори едновременно.
Подозрението на Ибе към Сано го съюзи с представителя на противниковия лагер.
— Длъжен сте да провеждате разпитите един по един — обади се й Отани, — за да можем да присъстваме.
Ибе кимна. Хирата хвърли поглед към Сано, който си даде сметка, че ако направи онова, което надзираващите искаха от него, щяха да продължат да диктуват всеки негов ход. Достатъчно лошо бе, че дворцовият управител и владетелят Мацудайра се опитваха да контролират разследването му, тъй че Сано отказа да се подчини на лакеите им.
— Ще провеждаме разпитите едновременно — заяви той. — Това е окончателното ми решение.
Отани и Ибе го изгледаха гневно.
— Ще уведомя почитаемия дворцов управител, че оказвате съпротива на назначения от него надзор.
— Действайте — отвърна Сано. — Аз пък ще кажа на него… и на владетеля Мацудайра… че двамата възпрепятствате успешния ход на разследването.
Двамата взеха да мигат, обзети от нерешителност и страх от господарите си.
— Аз ще ви придружа — заяви Отани на Сано.
— А аз ще отида с Хирата сан — реши Ибе.
— В края на деня искам пълен отчет на резултатите, които не съм проследил — каза Отани.
— Аз също — добави Ибе. — И се постарайте да не изпускате нищо.
Хирата и Ибе тръгнаха заедно. Докато следваше с Отани вдовицата по коридора, Сано изпита задоволство, че бе успял да се наложи над копоите си, но го измъчваше главоболие. Вдовицата ги въведе в по-малка и празна приемна. Покани ги с жест да седнат на почетното място пред нишата с написани на свитък стихове и голи, поставени в черна ваза клонки. После коленичи и зачака смирено. Сано и Отани седнаха.
— Искрени извинения, че се наложи да прекъсна поклонението на съпруга ви и ви натрапих присъствието си, госпожо Агемаки — започна Сано.
Той разпозна името на една принцеса от „Приказка за Генджи“ — известния роман на императорския двор, написан преди около шест века. Вдовицата на Макино излъчваше някаква царственост и изисканост, което правеше името особено подходящо за нея.
— Но обстоятелствата ме оставиха без избор. Със съжаление трябва да заявя, че съпругът ви е бил убит — Сано й обясни за писмото на Макино. — Шогунът ми нареди да удовлетворя желанието на мъжа ви да предам убиеца на правосъдието и да отмъстя за смъртта му. Сега се нуждая от помощта ви.
Агемаки кимна, вперила поглед в него изпод сведените си клепачи.
— Заради обичния си съпруг… ще ви помогна с радост.
— В такъв случай ще ви помоля да отговорите на няколко въпроса.
— Добре.
— Доколкото разбрах, живеете в личните помещения на Макино сан. Това отговаря ли на истината?
— Да — прошепна в отговор Агемаки.
— Бяхте ли там в нощта на смъртта?
— Да… бях там.
— Кога последно го видяхте жив?
Агемаки се поколеба. Сано имаше чувство, което се основаваше единствено на инстинкта му, че в момента тя решава дали да каже истината… и докъде.
— Мисля, че беше малко след като храмовите камбани отброиха часа на кучето5 — отвърна тя. — Това е обичайното време, в което си ляга.
— Какво стана? — попита Сано.
— Пожелахме си лека нощ — отвърна Агемаки — и аз се прибрах в стаята си.
— Не сте спали в неговата?
Поради неясно вълнение миглите на жената запърхаха.
— Не.
„Ако казва истината, значи не тя е жената, която е правила секс с Макино същата нощ“, помисли си Сано.
Тъканта и стилът на отпрания от кимоно ръкав не подхождаха нито на възрастта й, нито на семейното й положение. Той нямаше основание да се съмнява в думите й, но въпреки това бе обзет от необяснимо подозрение.
— След като се разделихте, виждахте ли се със съпруга си?
— Не… не съм.
— Какво направихте после?
— Легнах си.
— Да сте чули някакъв звук от помещението на съпруга си?
Агемаки пое бавно въздух, после го издиша и чак тогава отговори:
— Не, нищо.
— Бихте ли ми показали стаята си, ако обичате? — помоли Сано.
— Разбира се.
Тя го поведе навън от представителната къща, прекоси алеята и градината и стигна до постройката, в която се намираха личните помещения на Макино. Отани ги следваше неотклонно, навъсен, полагайки усилие да разгадае целта на Сано. Влязоха в къщата, поеха по коридора покрай спалнята на Макино и завиха зад един ъгъл. Както Сано бе забелязал предишната вечер, постройката бе почти квадрат, а помещенията бяха подредени около вътрешен двор. Агемаки отвори една врата, която водеше в прилежаща към спалнята на Макино стая. Сано забеляза мебелировката, достойна за дама от аристокрацията — тоалетка с огледало и стъкленици с грим, стойка с окачено на нея скъпо кимоно от брокат, украсен със златни птици параван, шкафове от черно лаково дърво и копринени възглавници за пода, преграда от опъната върху дървена решетка хартия, която отделяше стаята на Агемаки от стаята на съпруга й.